— Не искам да спя в глупавото ти легло — сопнах се. — Нямам желание да завъдя момичешки въшки[42].
— Аспън, дръж се прилично — предупреди ме тихо мама. Това бяха първите й думи, след като огънят започна да променя цвета си.
— Да, Аспън — изимитира пискливо гласа й Хедър. — Дръж се прилично с мен.
— Достатъчно — намеси се уморено леля Холи. — Хедър, да довършим приготвянето на багажа, става ли?
— Но леглото ми…
— Те ще спят в стаите за гости. Хайде, да се качваме горе. Утре ни чака дълъг път.
Хедър ми се изплези и леля Холи я задърпа нагоре, но аз отново й се ухилих.
— Е, истинско облекчение — каза баба, отпусна се в креслото си и се усмихна широко на мен и родителите ми. — Щях да се озова в истинска безизходица, ако младият Аспън не беше успял. Какъв късмет само! Той се оказа истински талант.
— Определено е такъв — съгласи се татко.
— Какво взе? — попита мама, но ми беше нужно известно време да осъзная, че въпросът е насочен към мен.
— За ритуала? — попитах. Тя кимна. — О, това беше мъж, който се боеше от змии. Направих така, че вече да не се страхува.
— Страхът е мощно нещо — закима баба. — Добра енергия. Той се справи чудесно.
— Виждаш ли, Ани? — обади се татко. — Скалата е още на мястото си и нашият Аспън направи нечий живот по-хубав. Всички печелят.
Чак по-късно обърнах внимание, че звучеше някак отчаян, сякаш много, много искаше тя да се съгласи с него.
Мама се изправи от мястото си на канапето, в ръката й дрънкаха ключове.
— Аспън, сигурен ли си, че не искаш да се прибереш с мен у дома?
— Сега ли тръгваш? — попитах. — Мислех, че ще останеш до утре.
Мама се поколеба.
— Утре е неделя. Трафикът ще е натоварен. В този късен час вероятно ще успея да се върна в града само за няколко часа. Все още можеш да тръгнеш с мен, ако искаш.
Намирах се на място, където огънят ставаше син, а нещата, които крадях, ставаха видими. Хората ме хвалеха за таланта, който никой друг не подозираше, че притежавам.
— Няма начин — заявих. — Искам да остана тук завинаги.
16
Първия път, в който се събудих онази вечер, беше от затварянето на входната врата. Леля Холи се беше прибрала. Изтичах долу да я видя.
— Говори ли с Лия? — попитах.
— Мм — отвърна тя, без да среща погледа ми. Звучеше по-скоро като да, отколкото не.
— Какво каза тя?
Устните на леля Холи се изкривиха и тя потърси опора в парапета.
— Тя… каза много неща.
— Е, а ти какво каза?
Тя въздъхна и най-сетне ме погледна в очите.
— Че й прощавам. И Аспън, тя ми показа писмото.
Беше ми нужно известно време, за да се сетя какво има предвид.
— Писмото на Хедър?
— Защо не го показа на мен? — гласът й секна на последната дума.
— Реших, че… искам да кажа, че беше адресирано до Лия, затова реших…
— Малкото ми момиченце е умряло, за да спаси приятелката си — промълви леля Холи. — Била е герой. Мъченица, макар да не трябваше да става така. Имах право да знам.
Само че не знаеше. Не знаеше истината. Нямаше представа, че Скалата изсмуква здрави части от хората, за да поддържа Уилоу жива.
Осъзнах, че кимам. Наистина имаше право да знае как е умряла Хедър. Да узнае цялата истина. А аз бях единственият човек на този свят, който можеше да й я каже, защото бях единственият човек на този свят, който я знаеше.
— Лельо Холи…
Но преди да съм формулирал следващите си думи, тя каза:
— Никога недей да имаш деца, Аспън. Сега, след като знаеш каква кръв има семейството ни… не я предавай нататък. Никой от нас не бива да я предава.
Намръщено се замислих за гимнастичката, от която бях откраднал.
— И кой тогава ще поддържа Скалата на мястото й?
— Никой — отвърна тя.
— Не, сериозно…
— Всичко това продължава прекалено дълго. Ритуалът на триадата, обвързването на фамилията с тази лудост. Твърде, твърде дълго.
— По добре така, отколкото да умрем — отбелязах.
Тя поклати глава.
— По-добре? Затворени в тази къща, сами, без приятели, с изключение на колегите, които дори не харесваш, и само семейството разбира какъв си всъщност и на какво си способен? Понякога не съм съвсем сигурна дали е по-добре.
— Не си сама — заговорих, но после млъкнах. — Имам предвид, че не е нужно да бъдеш сама. Можеш да имаш приятели, ако пожелаеш.
Леля Холи стисна устни.
— Аз имам приятели — продължих.
— Разбира се, че имаш — отвърна тя. — Приятелка, която те заряза в мига, в който научи истината за теб, и момче, което си тръгна с нея.
42
Въображаема детска болест, която се използва в САЩ и Канада като нарицателно в детски игри. — Бел. ред.