Бузите ми пламнаха.
— Е, имам и Лия.
Леля Холи ме изгледа.
— Разбира се, че е така — промълви съвсем тихо.
— Сериозно, ако наистина смяташ, че историята със Скалата трябва да спре, защо продължаваш да участваш?
Настъпи пауза. Леля Холи се усмихна някак вяло.
— Защото ако престана, тя просто ще ме замени — каза. — Всички ние сме заменими. Дори малкото ми момиченце. Бедничкото ми момиченце.
Преди да съм успял да отговоря нещо, леля Холи беше изчезнала. Влезе в кухнята, а оттам в спалнята си. Само след миг чух приглушеното дрънкане от допира на бутилка в чаша. Хукнах към горния етаж, където беше телефонът ми. Изпратих съобщение на Лия.
Трябва да ти дам нещо. Ще минеш ли утре?
Тя не ми отговори.
Втория път не се събудих от вратата. Беше от телефона, който бръмчеше на нощното шкафче до главата ми. Съобщение от Лия.
Отворих го.
Защо? И ти ли искаш да плачеш пред мен с часове?
Леля Холи беше плакала? О, страхотно.
Не, не, не, не, не — отговорих. — Просто искам да ти дам нещо. Свободна ли си утре следобед?
Лия: Не.
Аз:???
Лия: Не съм свободна.
Аз: Мога да мина през книжарницата, ако си на работа.
Лия: Недей, моля те.
Аз: ???
Лия: Моля те, не идвай в книжарницата.
Аз: Добре, какво става
Лия: Мислех, че съм се изразила ясно. Приключих с вас. Край.
Аз: Лия, стига.
Лия: Освен ако не си измислил начин да върнеш зрението на Джеси.
Аз:…
Лия:…
Аз: Знаеш, че не мога да го направя. Невъзможно е.
Лия: Направи услуга на двама ни. Изтрий номера ми.
Не отговорих повече. Нито изтрих номера й. Предполагах, че просто е ядосана, но ще й мине и отново ще бъдем приятели.
А може би не. Лия беше загърбила приятелството си с Хедър, след като то беше отказала да използва способностите си за това, за което Лия я беше помолила. И не беше съжалила за това, преди да научи, че Хедър е мъртва. Аз не бях мъртъв. Тя нямаше причина да се чувства зле, задето ме е зарязала.
Оставих телефона си до двата предмета, които бях отделил заради Лия: „Баскервилското куче“ и едноръкия Батман на Джеси.
Джеси. Момчето, на което Лия настояваше да помогна. Цената, която искаше да платя за приятелството ни.
Работата беше там, че наистина исках да помогна. Единственото, което ме спираше да достигна до някой напълно непознат и да открадна зрението му за Джеси, беше фактът, че не можех. Разбира се, щях да се чувствам виновен, че съм го направил, но по дяволите, знаех, че ще се чувствам виновен и за прехвърлянето на травмата на врата, а все пак го сторих, защото…
Всъщност, защото не успях да се сдържа. Без значение от старанията на Уилоу да оправдае постъпката, без значение от обвиненията към баща ми за онова, което ми беше причинил, на практика аз бях този, който го направи. Съвсем сам. Също както бях избрал да крада от Бранди отново и отново.
Ами от Тео? А от другите хлапета в училище? Ами от непознатите, които дори не можех да си спомня?
Наистина, ако продължавах да се спускам по тази пътека — по пътеката, която Уилоу беше започнала, която татко беше оформил, а аз никога не бях поставял под въпрос — колко хора още щяха да пострадат?
Можех да престана да крада, разбира се. Можех да избягам от Три Пийкс, да се върна в Бруклин и да се закълна никога вече да не крада от никого — но Уилоу и Холи щяха да намерят някого за ритуала на триадата, както самата леля Холи беше казала. Вероятно леля Кала. А може би някой друг. При всички положения, нищо нямаше да се промени. Не и съществено.
Нещо — нещо далеч по-голямо от мен — трябваше да се промени.
Но какво?
Третото ми събуждане беше предизвикано от сън. В съзнанието си бях видял целия ритуал на триадата, отначало докрай. Пътят, дървото, даровете, листата, огъня.
Също и камъка в огъня.
Камъкът, който беше част от Скалата.
Отметнах завивката и се приближих до вратата на спалнята, постарах се да я отворя внимателно, за да не скърца. Не исках да рискувам да събудя някого.
Слязох на долния етаж, а пълната луна осветяваше пътя ми.
Без пукащия в нея огън, камината в дневната изглеждаше съвсем обикновена. Доста малка. Имаше нужда от ремонт, не бях забелязал по-рано. Коленичих пред нея, притиснах крака в твърдия под и потърсих онова, което щеше да ни спаси: един-единствен камък от Скалата, почти скрит под струпаните дърва.