Скалата не беше просто купчина камъни. Беше разумно същество. Изпитваше глад, имаше предпочитания към определен вид енергия пред друга, пазареше се, заплашваше. По дяволите, на практика тя беше дарила фамилията ни с магически сили, за да я поддържаме жива.
Щом беше съзнателно същество, това означаваше, че мога да достигна до нея.
Разбутах овъглените дърва, докоснах камъка и потърсих път в него. Само след секунда го открих — а щом успях, усетих, че е различно, отколкото при хората и животните. Беше… по-тесен? Някак криволичещ.
Все пак успях да проникна, но открих само купчина неща, които нямаха никаква връзка със Скалата. Спомен за огън, усещане за дъждовни капки върху листата на дърветата, чувство на пълна самота, очаквания към хората наоколо, спомените за Уилоу, леля Холи, за Хедър, за леля Кала… и за мен.
Камъкът бе принадлежал на Скалата. Разбира се. Това означаваше, че вече не е така. Сега този камък принадлежеше на ритуала. Пазеше толкова много спомени, чувства и особености — за дървото, за камината, за семейството ми, — че щеше да е невъзможно да отделя Скалата от всичко останало.
Отдръпнах съзнанието си от камъка, върнах дървата по местата им, отпуснах се на пети и изтупах мръсотията от ръцете си. Щом действително щях да правя това, а камъкът наистина вече не принадлежеше на Скалата, значи нямаше нищо в тази стая — нищо в тази къща, — което да ми е от полза.
Ако наистина мислех да направя това, трябваше да отида при източника.
Трябваше да ида до самата Скала.
Леля Холи държеше ключовете за колата си на кука до вратата. Взех ги, обух си обувките и изтичах да запаля колата. Двигателят ми се струваше поне четиридесет пъти по-шумен от обичайното, но нищо не можех да направя по въпроса. Ако събудех някого, поне щях да имам известна преднина.
Поех по пътя, по който бяхме пътували на Деня на независимостта, и отбих на същото празно поле, на което бяха паркирали всички онази вечер: мястото, където равната земя преминава повече или по-малко в сериозен склон, където гората става твърде гъста, за да може да се шофира през нея. Трябваше да извървя пеша останалата част от пътя, но това не беше проблем. Имах телефон, а той беше оборудван с фенерче.
Нагоре пътеката ставаше все по-стръмна и беше ужасно студено. Това беше причината да опитам да се катеря по-бързо, като заобикалям умело канари и стволове на дървета, но след като за малко не паднах в малко дере, отново забавих крачка. Задъхах се. Да, катеренето беше нещо в стила на Тео, не в моя. Трябваше да бъда по-внимателен.
Най-сетне, след болезнено дълъг период от време, стигнах върха. Мястото, където стръмният склон преминаваше в равно уширение, обрасло с трева, от което бяхме наблюдавали фойерверките. Ясно виждах мястото, където тревата свършваше, където една допълнителна крачка означаваше фатално падане.
Коленичих долу и притиснах длани в тревата. Затворих очи и почувствах формата на всяко стръкче. Раздвижих ръцете си, търсех още и още, докато… ето го: пътя навътре. Тесен, назъбен и криволичещ, толкова далечен от човешкия, че дори беше плашещ. И все пак.
Беше път навътре.
Следването на пътя приличаше на прокопаване на тунел в твърда скала. Сърцето ми биеше лудо, усещах мускулите във врата, стомаха, бедрата и ръцете си да се стягат толкова напрегнато, че бях сигурен, че ще се разкъсат всеки момент. Все пак трябваше да направя това. Нямаше друга възможност.
Натисках силно, усещах го в ноктите си, в очните си ябълки и костите, чудех се дали няма самият аз да се пръсна, преди да успея да проникна…
И в този момент се случи.
Скалата поддаде и аз бях в нея.
Въздъхнах звучно на пресекулки.
Не беше като проникване в съзнанието на друг човек. Не че очаквах да бъде така, но все пак. Докато при хората и дори при животните имаше поредица слоеве от мисли, особени черти на характера, безпокойства, спомени и безкрайно много други неща, Скалата беше… изненадващо проста.
На практика, щом прочистих съзнанието си достатъчно, че да имам ясен поглед, успях да различа три отделни елемента.
Първият беше облото кухо усещане за глад. Не беше изненадващо.
Вторият беше остър пронизващ спомен. Млад мъж и млада жена, и двамата приблизително на моята възраст, наведени над огъня, който са запалили.
Аш и Роуз. Децата на Уилоу. Познах ги по онова, което стискаха в длани — листенце от цвят на роза в нейната и листо от ясен в неговата — познах ги, защото знаех. Защото Скалата знаеше.