Бяха се сгушили върху голяма канара насред огромна купчина отломки, която се простираше недалеч към долината. Имаше пазарлъци, имаше отчаяние, имаше и магия.
Основният спомен беше насечен от серия по-малки откъслечни спомени, които дори не представляваха конкретни образи, не бяха и съвсем оформени чувства, а нещо средно. Усещането, че се раждаш. От много малки парченца, които се сливат в едно. Мигновено преминаване от несъществуване в съществуване.
Дъхът ми секна, щом осъзнах какво виждам.
Парченца, събиращи се в едно. Несъществуващо в съществуващо. Преди децата на Уилоу да стъкнат огъня и да върнат майка си към живот, Скалата е била просто геологически елемент. Купчина камъни, кал и всичко останало, което може да се намери из тези планини. Но сега беше обединено цяло, далеч не само сбор от отделните си части.
Роуз и Аш не бяха събудили Скалата. Тя не е била заспала. Не можеш да спиш, ако не си съзнателно същество. В действителност децата на Уилоу са я превърнали в съзнателно същество.
Тогава видях третото нещо: тънка, почти невидима паяжина, свързваща Скалата с Майското дърво… и с кръвната линия на Уилоу.
Точно тя позволяваше на Уилоу да усеща с какво иска да се нахрани Скалата. Точно тя беше и нещото, което щеше да позволи на Скалата да убие всички нас — всичките й потомци, — ако се срути.
Затворих очи и поех въздух, уверих се, че ръцете ми са стабилни. Обвих волята си около малките филизчета на тази връзка, постарах се да не пропусна някой участък — разрезът да бъде чист.
Това беше. Последният миг, в който семейството ми щеше да е принудено да слугува на това нещо, което съществуваше единствено, за да засища глада си. Това беше моментът, в който всички ние щяхме да бъдем спасени.
На практика бях истински супергерой, по дяволите.
Поех дълбоко въздух, приготвих да открадна връзката и…
— Аспън.
Внезапното повикване ме накара да подскоча, откъсна ме от Скалата и аз вдигнах ръце, за да запазя равновесие.
Уилоу.
Не изглеждаше ядосана. Не се приближи към мен. Просто стоеше там в халат в пастелен цвят и чехли. Гледаше към мен усмихната.
— Как е вратът ти? — попита.
— Ъъ. Добре. Но как разбра къде съм…
— Аспън, мило мое дете. Не съм глупачка. Къде другаде би могъл да бъдеш?
Затворих очи и въздъхнах.
— Аз просто…
— Не е нужно да обясняваш — сега вече се приближи към мен. Не се втурна, сякаш се опитва да ме спре, нито пък се промъкваше крадешком. Просто вървеше. Сякаш беше съвсем обикновена вечер, а ние бяхме съвсем обикновени хора, които вършат нормални неща. — Знам какво правеше.
Изправих се. Така поне бях по-висок от нея.
Тя се приближи още малко, бледата лунна светлина огряваше лицето й. Милото й старческо лице.
— Аспън — промълви тя с тон, пълен с топлота и разбиране. — Мислиш ли, че си първият сред нас, който изпитва съмнения?
Гледах я втренчено. Това риторичен въпрос ли беше? Не можех да преценя.
В случай че не беше, все пак отговорих:
— При всички положения, ритуалът продължава да е основна задача. Затова може и така да е. Може и да съм първият.
— Добра логика — отговори тя. — Все пак грешиш. Далеч не си първият. Не си дори първият Куик, който се опитва да прекъсне връзката ни със Скалата.
Не бях ли?
— Защо тогава все още стои на мястото си? — попитах.
— Защото — отговори тя, — макар далеч да не си първият, на когото му е хрумнала тази идея, вероятно си първият сред потомците ми, който е достатъчно силен да успее да го направи.
Потомците ми. Напомняне, че съм произлязъл от нея. Че силите ми, магията ми, животът ми, нямаше да са факт, ако не беше тя.
— Притежаваш забележителна мощ, Аспън — продължи тя. — Наистина никога не съм срещала друга подобна. Такава сила. Такава прецизност. Все пак осъзнаваш, че тази връзка е единственото, което ме поддържа жива, нали?
Намръщих се.
— Мислех, че просто те прави безсмъртна. Че би останала жива, нали? Просто… нормална. Че всички ние ще станем нормални.
Тя повдигна едната си вежда.
— Наистина ли това искаш? Нормалност?
— Да — отвърнах. — Господи, да.
За пръв път изражението й стана студено.
— Ами ние останалите? Определено не става въпрос само за теб, Аспън.
— Донякъде е така — отговорих. — Аз мислех…
— Мислел си, че просто ще сложиш край на целия ни начин на живот, без да попиташ никого? — продължи изречението ми тя и тръгна устремено към мен. — Помисли за леля си Холи, Аспън. Ритуалът остана единственото нещо, което осмисля живота й.
— Не, ритуалът е единственото нещо, което я държи вързана в този град — възразих. — Градът, в който е умряла дъщеря й. Не мислиш ли, че би била по-щастлива, ако можеше да си тръгне?