Създаване на по-голямо тяло налагаше да се набави допълнителна плът, което не бе никак лесно. Изменчивият асимилира Рони, старата немска овчарка на семейството, за да пресъздаде охраненото тяло на бащата на Джими. Разбира се, Рони беше мъртъв, когато го конструира отново — изменчивият остави трупа му пред вратата на стаята си и родителите предположиха, че кучето е отишло да се сбогува със сина им, преди да напусне този свят. Колко мило, наистина!
Изменчивият беше виждал господин Бери по бански и около деветдесет процента от реконструкцията отговаряха на действителността. Другите десет процента биха накарали госпожа Бари да припадне.
Скрит на тъмно в спалнята на Джими, изменчивият можеше също така да се освободи от една ръка и част от единия крак и да се превърне в скулптура от плът, наподобяваща формите на сестра Дебора, или поне тази част, която различаваше под тясно пристегнатия й корсет. Крайният резултат притежаваше толкова детайли, колкото и манекен от витрина. За повече съществото се нуждаеше от подробна информация за женското тяло, с каквато, във времето, в което живееше, не можеше да се снабди толкова лесно.
Щяха да са му нужни още много месеци, докато овладее изкуството да общува с противоположния пол, макар че поне що се отнасяше до един негов представител не се нуждаеше от толкова продължителна подготовка. Точно в 7:30 сестра Дебора влезе с подноса със закуска.
— Ако обичате, съблечете се и си окачете дрехите на закачалката — каза изменчивият.
Не беше ясно дали Дебора позна гласа на доктора. Все пак успя да се овладее и да не изпусне подноса.
— Джими! Не говори глупости!
— Моля — повтори Джими с любезна усмивка, докато тя наместваше подноса в скута му. — Много бих искал.
— Аз също — прошепна тя и погледна през рамо, за да провери дали вратата е затворена. — Какво ще кажеш за довечера? След като се стъмни?
— Мога да виждам в тъмното — отвърна той с нейния глас, нисък и дрезгав. Тя мушна ръка под пижамата му и когато го докосна по пениса, една неизползвана досега верига се затвори и той се уголеми и изправи с нечовешка бързина.
— О, Божичко! — възкликна тя. — Тази нощ, нали?
— Тази нощ — повтори съществото. — О, Божичко!
Усмивката й бе кръстоска между невинно изумление и зле сдържано сладострастие.
— Странно момче си ти, Джими. — Тя отстъпи към вратата, повтори беззвучно: „Тази нощ“ и излезе.
Междувременно изменчивият насочи вниманието си към еректиралия си член и се зае да експериментира с него. Неочакваният резултат доведе до изясняване на цял клас необясними досега поведенчески реакции при млекопитаещите, на които бе ставал свидетел — най-вече делфини и китове.
Учителят по музика дойде за провеждания два пъти седмично урок и остана стъписан от внезапната промяна в способностите на Джими. Момчето бе истинска загадка от самото начало — учителят знаеше, че преди инцидента Джими бе вземал уроци от десет до тринайсетгодишна възраст, но се бе отказал: били му скучни и интересите му били насочени другаде.
Настоящият учител, Джеферсън Шефилд, бе нает по настояване на доктор Гросбаум. Неговата специалност бе музикална терапия и благодарение на търпеливите му усилия немалко умствено увредени пациенти бяха получили така желания покой.
Изпълнението на Джими на пиано бе сходно на гениално-идиотските му способности да наизустява — той можеше да повтори всичко, което изсвири Шефилд, нота по нота. Оставен без пример за подражание, или спираше да свири, или възпроизвеждаше някой от уроците на Шефилд.
Но тази сутрин младежът се зае да импровизира. Веднага щом се настани пред клавишите, засвири прочувствено, създаваше музика от суровия материал на уроците, но с осезаеми вариации и интригуващи промени.
Свири точно един час и чак когато спря, вдигна глава от клавишите. Шефилд и почти цялото семейство се бяха скупчили около него и го гледаха изумени.
— Трябваше да разбера нещо — произнесе изменчивият, без да се обръща конкретно към никого. Но след това извърна очи към Дебора и погледът му я накара да потрепери.
Същия ден доктор Гросбаум бе поканен на обяд. Изменчивият осъзна, че вероятно е допуснал много сериозна грешка, и се затвори в себе си.
— Момче, това, което направи, беше чудесно — обърна се към него Шефилд. Докато говореше, кимаше с видимо одобрение. — Чудя се каква може да е причината за тази внезапна промяна? — Кимна още веднъж и после сви озадачено рамене. — Чакай, сетих се! Нали каза, че си искал да разбереш нещо?