Изменчивият изучи внимателно скицата. Лявото ухо бе с половин пръст по-надолу, а също и брадичката. Тъй като я бе видял да използва гумата, той я взе, за да поправи грешките, и нарисува ухото и брадичката отново. Добави и бенката, която бе пропуснала.
— Какво ще кажеш? — попита Гросбаум.
— Невероятно. Допуснах някои дребни грешки в пропорциите и той ги коригира. Сложи и бенката, която пропуснах. — Сложи блокчето на масата. — Джими, прекарваш ли много време пред огледалото?
Изменчивият не схвана смисъла на въпроса и затова кимна, после повдигна рамене.
Повечето хора не могат да рисуват правилни кръгове. Холандката нарисува три един в друг и побутна блокчето към Джими.
Той отново овладя естествения си импулс и бавно направи точно копие.
— Джими, знаеш ли как се нарича това нещо? — попита Гросбаум.
— Рисуване?
Холандката чукна с пръст по листа.
— Тези тук.
— Кръгове — рече той.
— Чудя се какво ли още дреме в мозъка му — промърмори тя. — И чака да се пробуди.
— Е, очевидно знае за секса, макар че никога не го е обсъждал с нас. Спипали са го със сестрата.
Изменчивият кимна.
— Сестра Дебора. Тя е мила… тя беше мила. С мен. Отпратиха я.
Холандката огледа внимателно Джими.
— Трябвало е да й платят двойно. Бедното момче, сигурно се е побъркало по нея.
— Побъркало — повтори изменчивият и вложи в думите си известна тъга. — Това казват за мен. Че съм побъркан.
— Така ли е? — прошепна тя.
— Не зная. — Джими кимна към Гросбаум. — Той трябва да знае.
— Не зная какво не е наред с теб, Джими. Някои неща обаче правиш прекалено добре.
— Ти… трябва да знаеш — запъна се Джими.
— Бруно… — Холандката докосна Гросбаум по ръката. — Струва ми се, че го потискаш. Ще ни оставиш ли за малко насаме?
Усмивката му бе хладна като на истински професионалист.
— Но нали… ще ми докладваш всичко?
— Бруно, ти ме познаваш. — Познаваше я, повече от добре.
Той си погледна часовника.
— След час имам среща с пациент. Ще се върна в два и половина.
— Става.
Той се надигна.
— Джими, ще изляза за малко. Холандката ще ти прави компания.
— Добре. — Изменчивият разбираше какво става. Холандката искаше да остане насаме с него. Също както сестра Дебора.
След като Гросбаум излезе, Холандката го разглежда известно време.
— Не помниш ли какво се е случило с теб?
— Не — отвърна той, също втренчил поглед в нея.
— И колко, време мина оттогава?
— Сто осемдесет и три дни.
— Навестяват ли те твоите съученици?
— Ами… да. Всъщност… вече не. — Той погледна към тавана. — От шейсет и два дни.
— Ти си самотен. — Той повдигна рамене. — Мога да ти стана приятелка, Джими.
— Можеш ли?
Тя се изправи и протегна ръка.
— Ще ме разведеш ли из къщата? Искам да я разгледам.
Изменчивият се колебаеше. Ако тя искаше да правят това, което бяха направили с Дебора, подхождаше по много странен начин. Той я улови за ръката — тя стисна неговата и Джими отвърна със същото, като се стараеше да копира силата на натиска, и я последва навън. Минаха през кухнята, която блестеше от чистота и бе обзаведена по последна мода. Навсякъде лъщящ емайл, тигани, окачени на стените. В ъгъла се бе привела дребничката мургава мексиканска готвачка.
— Buenas dias — каза Холандката. — Jimmy me muestra la casa.
— Bueno, bueno — отвърна женицата, наведена над един тиган, търкаше го ожесточено.
От другата страна на кухнята беше столовата, с тежка махагонова маса под сияещ кристален полилей с газово осветление. Стари картини по стените. Над камината голям портрет на господин и госпожа Бери, изправени на моравата с малко момче и далматинец.
— Това ти ли си?
— Не — отвърна изменчивият. — Това съм бил аз.
Мебелите в стаята бяха старинни, английски, тапицирани с червен плюш. Изглеждаха сякаш се употребяват рядко.
— Трудно е да повярваш, че в страната цари икономическа криза — промърмори Холандката.
Изменчивият повдигна рамене. Беше чувал тази дума, но познаваше само психологическия й смисъл.
Стаята за музика беше окъпана в светлина, от големия прозорец се виждаше градината. Имаше пиано „Стейнуей“ и арфа.
Холандката подръпна лекичко най-дебелите струни на арфата.
— Свириш ли на това?