— Да, сержант.
— И да стоиш под водата, нали?
— Да, сержант.
Сержантът почака още трийсет секунди, след това поклати глава.
— Мамка му! Да чуя име, чин и сериен номер, после си слагай противогаза и изчезвай! — Изменчивият направи каквото му бяха казали. — А сега да се махаш оттук и започни да повръщаш чак след като те изгубя от поглед.
Изменчивият излезе през вратата със светещ зелен надпис „ИЗХОД“, като не пропусна да вдъхне за последно приятния хлор.
Навън двайсет негови колеги се въргаляха по земята, кашляха и повръщаха. Изменчивият нареди на стомаха си да се освободи от съдържанието си.
Хю, един от приятелите му след историята с боя, се наведе и го потупа по гърба.
— Господи, Луис! Джими. Задържа дъха си цели три минути!
Изменчивият се надяваше, че имитира добре кашлицата на другите.
— Това е, защото обичам да плувам под вода — обясни той на пресекулки. — Ама че гадно мирише това, а?
Но споменът и носталгията бяха прекалено силни. Възможно ли бе някъде на Земята да е съществувал в подобна среда? Едва ли на повърхността. Реши да се посвети на този въпрос веднага щом войната свърши.
Голяма част от обучението им носеше характера на импровизация, тъй като екипировката вече бе отпратена за Тихоокеанския боен театър. Така например ги учеха да тичат във формация след танк, като използваха за целта голям камион за боклук с надпис „танк“ отзад. Бяха въоръжени с пушки „Спрингфийлд“ от Първата световна война и с тях ги водеха на стрелба.
Ръкопашният двубой бе истинско изпитание за изменчивия, който бе прекарал по-голямата част от досегашния си живот като безжалостен хищник. Той позволяваше на другите новобранци да го хвърлят на земята и понасяше леките им удари. Когато бе негов ред да хвърля, се стараеше никой да не пострада: знаеше, че с минимално усилие може да откъсне крайник или да убие.
Държеше се с нужното уважение към сержантите и изучаваше отношението им към войниците. Направи му впечатление, че поведението им е сходно с това на преподавателите в колежа, макар и в не толкова интелектуален стил. Сержантите инстинктивно се връщаха към архаичното държане на доминиращия примат, като крещяха с цяло гърло и налагаха властта си със сила. Всеки, който им се опълчваше, биваше наказан — на момента и по-късно пак, когато го пращаха да чисти тоалетните — работа вероятно неприятна и изтощителна.
Изменчивият изтърпя своя дял от всичко това — лъскане на нужници с четка за зъби и двайсет и четири часово дежурство в кухнята. Направи го не защото не можеше да търпи грубото отношение на сержантите, а тъй като прекаленият самоконтрол можеше да е подозрителен. Всичко това бе само част от играта.
16.
Апия, Самоа, 2020
За Ръс и Джек прочитът на предварително подготвения договор бе истинско мъчение, най-вече заради вроденото им недоверие към правителствените служби. Но нямаше как да преодолеят финансовата страна на нещата. Изпратиха копия по факс на своите китайски и щатски прависти и накрая се съгласиха, че договорът напълно ги удовлетворява.
Подписаха го в петък и в събота сутринта работната им група изведнъж се утрои, а товарни хеликоптери започнаха да пренасят части за екзоскелета.
Първо демонтираха климатичната инсталация и я замениха с много по-солидна и мощна система. Малките прозорчета, които гледаха към океана, сега бяха затворени от стоманени листове.
Напълниха рова със саморазливащ се пластичен бетон и забиха основите на новия метален таван и стените. Специалистите от НАСА изкопаха втори ров, по-широк и дълбок и отворен към морето, и така лабораторията се превърна в изкуствена островна крепост.
Дванайсетте учени, седем жени и петима мъже, се стараеха да играят по правилата. Никога не влизаха в лабораторията сами, а винаги с членове на първоначалната група, прекарваха часове в обсъждане на плановете с тях. Получи се общ сплотен екип, в който всички бяха завладени от научно любопитство.
Никой от учените на НАСА не знаеше, че малкият реактор СНАП-90 е модифициран да може да функционира и като бомба. Всички смятаха, че част от масата му се дължи на щита срещу по-голямото количество плутоний. Несбит беше в течение, но освен на НАСА, той бе и член на Агенцията за национална сигурност и това му влизаше в задълженията.
А и той не бе част от отбора.
Макар по правило групата на НАСА да се състоеше „само от вождове, без индианци“, неофициално всички бяха признали водачеството на Джейн Дагмар, белокосата екзобиоложка, която бе достатъчно стара да си спомня кацането на Луната и достатъчно млада да копае дупки в пясъка за развлечение. Тя имаше висши научни степени по няколко математични и хуманитарни дисциплини, както и бакалавърска по философия.