Ръс се разсмя.
— Ами онези същества отпреди тях? Каква е била съдбата им?
— Вероятно точно те са ги изтребили. Така е почнало всичко.
— Прилича ми на залъгалка за малки деца.
— А какво ще кажете за това? — намеси се Джейн. — Да предположим, че обектът не е на милиони години. Че възрастта му е фалшифицирана по някакъв начин. Всяка цивилизация, която е в състояние да построи подобна машина, би могла и да я зарови в корал с определена възраст. Малко прах в очите на археолозите.
— И с каква цел?
— За да покажат колко ги бива — засмя се безпомощно Джейн.
— А сега се спотайват някъде и се кикотят — добави Джейк.
В същия миг на вратата се появи келнерът.
22.
Батаан, Филипините, 5 април 1942
Изменчивият почака, докато по пътя не преминаха още два отряда пленници и не се възцари тишина. Знаеше, че меката почва над него ще се разрови достатъчно, докато преживява мъчителния период на прераждане от едно тяло в друго.
Възнамеряваше да остави главата в гроба и да стане с трийсетина сантиметра по-нисък. Японец.
„Агония“ е твърде човешка дума, за да опише това, което изпита. Той разкъсваше тялото си и го сглобяваше наново, отвътре навън, мачкаше и късаше органи, трошеше кости, които режеха тъканите като ножове, но за него болката бе само поредното усещане, а не сигнал да прекрати това, което прави. Пък и в преживяването нямаше нищо ново. Беше го правил стотици пъти.
Когато най-сетне се превърна в японски войник, изпипан до смачканата униформа, разрови пръстта, изправи се и се отърси от нея. Както предполагаше, слънцето бе залязло и цареше непрогледен мрак.
Но миг по-късно блесна ярка светлина.
Някой изкрещя и побягна. Въпреки че меката почва го забавяше, изменчивият с три дълги скока догони бягащия и го повали.
Беше филипинско хлапе на не повече от шест-седем годинки; стискаше платнен чувал и трепереше от ужас.
Изменчивия преговори няколкото японски думи, които знаеше, и реши, че нито една от тях не е подходяща за случая. Реши да използва английски:
— Не се страхувай. Бях заспал. Ние така си почиваме. В земята е хладно.
Момчето вероятно не разбра нито дума, но тонът на изменчивия го успокои. Той му помогна да се изправи и го побутна.
— А сега си върви! Махай се!
Момчето побягна.
Може би трябваше да го убие. С едно докосване на пръста би могъл да симулира огнестрелна рана в главата. Но какво би могло да му направи едно малко момче? Ще изтича вкъщи и ще разкаже задъхано всичко на родителите си, а те ще си го обяснят по свой начин и ще са радостни, че момчето е оцеляло от срещата с японски войник. Ще разкаже и на други деца, някои ще му повярват, а други ще му се подиграват.
(Всъщност изменчивият грешеше. Родителите на момчето наистина му повярваха, че е събудило мъртвец, но му наредиха да не казва никому, освен в молитвите си към Господ Бог, който е решил да му запази живота.)
Изменчивият разшири зениците си и озарената от звезди нощ стана ярка като ден. После се отправи с бърза крачка на север. Отне му само половин час да настигне групата, която бе минала покрай гроба му преди няколко часа. По пътя подмина четирима мъртви американци.
Само един от пазачите бодърстваше, подпрян на бронята на камиона. Изменчивият заобиколи машината, отдели шумно известно количество урина, после се върна, като си закопчаваше панталона.
— Хай — прошепна на пазача, готов да го убие, ако реагира по странен начин. Но войникът само изсумтя сънено.
Изменчивият тръгна между налягалите американци, обмисляше плана си. Нямаше съмнение, че денем не би се справил с ролята на японски войник. Така че щеше да е по-добре да се превърне отново в американец, преди да настъпи сутринта.
Заоглежда озарените от звездна светлина лица. Нито едно не му беше познато от подготвителния лагер или Маривел. Ето защо реши отново да стане Джими, за да не си измисля нова легенда.
Хората в края на групата щяха да са най-изтощените и следователно най-невнимателни към околния свят. Всъщност дори откри двама умрели и тихо се намести между тях.