Опита се да не издава почти никакви звуци, докато променяше костите и плътта си, за да си върне облика на Джими. С униформата също не срещна затруднения. Наложи се да разпъне скелета на японския войник, който изпука като кокалчета на пръсти, но все пак не му достигнаха десетина сантиметра.
Какво пък, изменчивият реши да се спре на още по-измършавяла и прегърбена версия на Джими, което бе съвсем естествено при подобни обстоятелства. Колкото по-слаб изглеждаше, толкова по-добре.
С първите лъчи на слънцето японските пазачи се втурнаха между американците и ги раздигаха с ритници и викове. Един гръмна във въздуха и това значително ускори процеса.
Оставиха петима зад себе си, мъртви или близо до това състояние — без голяма разлика. Слънцето се разля върху хоризонта и за по-малко от час утринната хладина се разсея.
Предишните два дни бе валяло като из ведро и въпреки че пътят бе сух и прашен, от време на време се срещаха големи кални локви. Хората падаха върху тях и бързаха да потопят вътре манерките си, но пазачите ги пропъждаха с викове и удари.
Но по някое време доближиха голяма локва, в която се разхлаждаха два бивола. Водата беше зелена и вонеше отвратително, но бе дълбока и един от пазачите махна с ръка на американците да я доближат.
Мъжът до изменчивия сложи ръка на рамото му и изхриптя:
— Чакай! Точно този мръсник се гаври с нас вчера.
Десетина войници бяха нагазили в локвата, изгониха животните и натопиха вътре манерки и канчета. Някои плискаха вода по лицата и гърдите си и се разхлаждаха като биволите — което се оказа грешка.
Отнякъде се появи офицер с извадена сабя и взе да крещи на хората в локвата. Те побързаха да се върнат в редиците.
Офицерът викна нещо на войниците и спря да наблюдава, докато те минаваха между редовете и изваждаха всеки с мокри дрехи.
Накараха ги да се строят край пътя. Офицерът произнесе само една дума, след което нещастниците бяха повалени с дружен залп.
В звънтящата тишина след разстрела мъжът до изменчивия прошепна:
— Лайнената вода и без това щеше да ги убие.
Изменчивият кимна и бавно тръгна заедно с останалите. Беше му все по-трудно да схване същината на човешката природа.
Дали американците щяха да постъпят по същия начин, ако ролите бяха разменени? Трудно му беше да каже, особено след спомените си от лудницата, където пациентите не виждаха в другите пациенти човешки същества.
Въпреки това реши да се разрови в този проблем след войната. Нямаше да е трудно, тъй като по всичко изглеждаше, че японците скоро щяха да победят и всички щяха да научат техния език и да приемат културата им.
Освен ако не изтребеха всички американци като животни, както бяха направили преди малко. Какво пък, тогава щеше да стане японец, изгубил способността да говори. Правил го беше вече.
Най-сетне се добраха до Баланга, първия град по техния маршрут. От двете страни на пътя се бяха подредили филипинци и почнаха да хвърлят храна на американците — пръчки захарна тръстика, оризови топки, захарни бучки — докато японците не започнаха да викат.
Цивилните се пръснаха като подплашени пилци. Две момчета побягнаха през полето и пазачите откриха стрелба по тях, като се смееха. В началото все не ги уцелваха, нарочно или поради слаба подготовка, но накрая момчетата паднаха.
Тримата пазачи отидоха да проверят резултата от стрелбата и изглежда, установиха, че момчетата са още живи. Започнаха да ги ритат и да им крещят и накрая ги застреляха от упор.
Американците наблюдаваха всичко това мълчаливо, вцепенени от ужас. Някой зад изменчивия изръмжа:
— Проклети японски копелдаци!
Други веднага го сгълчаха да мълчи.
Изменчивият се опитваше да интерпретира случката с представите си от човешкия и животинския свят и малкото, което му бе известно за японската култура. Ако тримата се опитваха да сплашат американците с проява на жестокост, очевидно не се получаваше. Повечето от пленниците вече осъзнаваха, че са обречени, и се стараеха единствено да не бъдат в първите редици на поредните жертви. Всяка следваща проява на жестокост само засилваше омразата им към японските „животни“ (сякаш животните биха се държали по този начин), както и недоволството им от тяхното командване, което ги бе предало. Макар че отбраната на Батаан щеше да е обречена на неуспех без храна, вода, муниции и гориво.
Поведението на японците подсказваше, че презират своите победени противници, сякаш американците сами бяха решили да захвърлят оръжието и да се предадат. Обяснимо опростяване на нещата за млади хора с толкова примитивни представи за света, които дори след като от първата им среща с американците бяха изминали няколко дни, продължаваха да смятат, че противникът може да ги разбере на японски, стига да му викат достатъчно силно.