Пропастта между двете страни бе толкова голяма, че японците и американците сякаш бяха различни видове. Изменчивият съжали, че досега не бе имал възможност да опознае и други човешки култури, но пък войната бе избухнала неочаквано. Още една задача, когато приключеше.
Откараха ги в центъра на града, в мрачен горещ склад. Помещението вече бе натъпкано с пленници, но пазачите продължаваха да ги блъскат и притискат и накрая вътре стана толкова тясно, че беше невъзможно да се лежи или седи, мъжете бяха притиснати като сардели в консервена кутия.
Само дето миришеха по-лошо и от сардели, след като нечистотиите им течаха буквално в дрехите им. Дори пазачите не бяха в състояние да издържат на вонята, така че залостиха вратата и застанаха на пост отвън, а пленниците останаха да стоят в собствените си изпражнения. Повечето вече бяха болни от дизентерия и не можеха да контролират червата си. Урината, която се стичаше по панталоните им, възпаляваше кожата и предизвикваше неистов сърбеж, а ако някой издъхнеше, оставаше прав, тъй като нямаше къде да падне.
Изменчивият беше близо до заключената врата, която би могъл да разбие без никакво усилие. Това вероятно щеше да ги дари с няколко минути свеж въздух, преди да избият хората около него. Струваше му се, че ако им го бе предложил, щяха да се съгласят, въпреки ужасяващите последствия.
Но те бяха осъдени да търпят и да чакат, смълчани, съсредоточени изцяло върху едничкото усилие да оцелеят.
На сутринта японците отвориха вратите и пленниците излязоха, заслепени от силната дневна светлина. На пода зад тях останаха двайсет и пет трупа. С бой и викове ги подредиха в колона и им раздадоха по шепа ориз и глътка чай. След това ги изкараха на пътя. Въздухът вече трептеше от горещина.
Въпреки свръхчовешкия си метаболизъм до края на марша изменчивият изгуби пет килограма от теглото си. На сутринта на 15 април стигнаха железопътна гара Сан Фернандо.
Тук, отново с побоища и викове, японците ги натъпкаха в конски вагони, по повече от стотина души в един. Обстановката напомняше склада в Баланга, само дето към мъченията им сега се прибави и движението на влака. Шепата хора в близост до вратата бяха единствените с достъп до свеж въздух, останалите бяха принудени да търпят спарената атмосфера, примесена с миазмите на фъшкии, пикня, повръщано, прах и въглероден двуокис.
Сто и петнайсет души бяха натикани във вагона, където беше изменчивият. Когато след пет часа слязоха от него, оставиха след себе си петима мъртви.
Накараха ги да седят в продължение на три часа под палещото слънце на Капиз Тарлак, след което ги преведоха през града към последната спирка от пътя — лагера „О’Донъл“. Тук се изправиха пред кошмар, с няколко величини по-грандиозен от самия марш — дванайсет хиляди военнопленници, разместени на бетонна площадка със страни по стотина метра.
Повечето от хилядите американци и филипинци стояха на опашка пред единствената чешма. Тези, които бяха тук отпреди тях, им обясниха, че ще им отнеме поне шест часа, за да стигнат до водата. Така че след като ги натикаха вътре трябваше да заемат места на опашката.
Храна би трябвало да получат на сутринта. Но японците я бавеха трети ден.
Изменчивият се подреди на опашката, въпреки че ако му потрябваше вода, можеше лесно да я асимилира от въздуха или да я извлече чрез разлагане на въглехидрати. Докато колоната бавно пълзеше напред, пленниците, които крачеха към края й, плъзгаха погледи по лицата в търсене на стари познати, скрити под маските от мръсотия и изтощение.
И тогава се случи неизбежното.
— Джими? Божичко — Джими?!
Изменчивият вдигна глава.
— Хю?
— Ти си жив?
— Ако може да се каже така. Ти също.
— Не! Исках да кажа… ти нали… видях как ти отсичат главата! След като свали онзи японец от камиона!
— Трябва да е бил някой друг. Припознал си се.
Един от японските пазачи се приближи и улови Хю за рамото.
— Повтори какво каза — произнесе той на съвсем правилен английски.
Хю се приви изплашено.
— Стори ми се, че прилича на един познат.