— Най-накрая — произнесе той с разтреперан скрибуцащ глас. — Най-накрая те спипах.
Изглежда, някой вече го беше ограбвал.
— Но аз не съм… — понечи да каже изменчивият, но гласът му бе прекъснат от силен изстрел. Не можа да продължи, най-вече защото нямаше уста.
Той се наведе и вторият куршум мина над него. Понеже осъзнаваше колко невъзможно е поведението му дори само защото вече не е рухнал мъртъв на пода, изменчивият се промуши покрай мъжа, който бърникаше из джобовете си за още патрони, оформи голямо временно око върху окървавените останки от лицето си и хукна по пътя.
Старецът стреля още два пъти в тъмнината, но изменчивият вече бе извън обсега на оръжието.
Още след първия завой свърна от пътя и приседна в мрака, за да възвърне нормалния си външен вид. Този път избра превъплъщението на възрастна бяла жена. Добави и съответното облекло.
В безлунната тъмна нощ изменчивият се отправи към вътрешността. От близката ферма долиташе разтревоженият лай на кучета. Малко преди зазоряване се скри в изоставен камион в гористата част преди Гровър Сити.
Беше си направил портмоне и го бе напълнил с десетачки и двайсетачки и след изгрев-слънце слезе в градчето, седна на пейката пред гарата и извади алманаха.
Имаше централна част със зърнисти черно-бели снимки, пресъздаващи накратко историята на Втората световна война. Имаше дори фотография на батаанския Марш на смъртта. Джими не беше сред измъчените лица от снимката.
Нацистки концентрационни лагери. Хирошима и Нагасаки. Десантът в Нормандия; Мидуей; Сталинград.
Светът се бе променил до неузнаваемост. Много интересно.
Момче на колело доближи станцията запъхтяно, с чанта, пълна с вестници. Изменчивият поиска да си купи един, но момчето, разбира се, нямаше достатъчно дребни, за да развали десетачка.
— Изглеждаш ми добро момче — произнесе изменчивият с убедителен глас на достопочтена старица. — Ще ми донесеш рестото по-късно.
Наистина беше добро момче, защото отказа да вземе банкнотата и й подаде вестника.
— Когато свършите, госпожо, сгънете го и го оставете на пейката. Аз ще мина да го прибера.
Денят бе седми април 1948. Британски и руски самолет се бяха сблъскали над Берлин, който, изглежда, бе разделен между страните победителки на Германия. Араби бяха нападнали три еврейски селища в Палестина. От Белия дом бяха обявили създаването на Американски ВВС и бяха поискали от Конгреса милиарди долари за борба с комунистите в Латинска Америка. Глен Мартин, прочут производител на пътнически и военни самолети, предвиждаше, че след броени месеци Щатите ще разполагат с бактериологично оръжие, управляеми ракети и „радиоактивни облаци“, много по-смъртоносни от атомната бомба.
Значи войната не бе приключила напълно. Просто бе преминала в нова фаза. Изменчивият реши да не се намесва в тази война.
Най-подходящо за плановете му бе да постъпи в колеж. През април все още не бе твърде късно за подаване на документи, но проблемът бе, че нямаше диплома от гимназия, нито препоръки. Тоест, липсваше му минало и идентичност.
Щом осъзна това, решението дойде от само себе си.
На гарата имаше още четирима пътници. Никой не обръщаше внимание на възрастната жена. Приближи се влак, който пътуваше на север. Изменчивият сгъна вестника и го остави на пейката.
Докато локомотивът спираше с пухтене, дребната възрастна женица попита чакащите дали това е влакът за Сан Франциско. Те го потвърдиха и тя се качи.
Кондукторът й върна ресто от подадената двайсетачка със стиснати устни, но без коментар. Тя продължи да чете алманаха, запаметяваше информацията за това как се бе променил светът през изминалите шест години, докато изменчивият бе плувал из океаните.
Разбира се, войната бе нанесла корекции върху световната карта, като същевременно бе оставила цели градове, дори държави, в руини. Щатите не бяха пострадали и сега, изглежда, предвождаха коалиция от „свободни“ страни, враждуващи с комунистическия блок. Атомни бомби, свръхзвукови самолети, управляеми ракети, електронни мозъци, транзисторът и тесни мъжки костюми. Ал Капоне беше мъртъв, а Джо Луис, на когото някога бяха кръстили изменчивия, бе все още популярен.
На гарата в Сан Франциско той си купи женско списание и прекара десет минути в една кабинка на дамската тоалетна, след което се появи в облика на двайсетгодишна жена, облечена като колежанка — двуцветни обувки, светли чорапи, карирана пола (която бе отнела известни усилия) и бяла блуза. Асимилира хромираната поставка за тоалетна хартия и я преработи в евтини накити.