Реши, че ще е твърде непредпазливо да мине по главната улица на Либърти в облика на Стюарт Танър и да се натъкне на някой, който го познава. В тясната тоалетна на гарата промени косата си в черна и кожата в мургава. Приглади извивката на носа и се обзаведе с кафяви очи.
Беше си запазил спално купе, тъй като не изпитваше недостиг на пари. В пет без десет се качи във вагона.
Докато прекосяваха Скалистите планини, успя да прочете антологията на Джо Лий Дейвис и преди да стигнат Мисисипи, погълна По, Хоторн, Мелвил, Фицджералд, Фокнър и Хемингуей. Запомни всяка дума от книгите, но от предишните си учебни занимания по литература знаеше, че това няма значение. Джими бе успял да се пребори без проблеми с океанографията, но оценките му по английски не бяха блестящи. Сега това трябваше да се промени.
Сред кандидатските документи на Стюарт имаше и дълго единайсет страници есе, в което той обясняваше защо иска да учи американска литература. Изменчивият бе запаметил не само думите, но и почерка. Преписа есето два пъти, като се опитваше да си обясни защо авторът е използвал една вместо друга дума и защо е построявал изреченията по такъв начин. Всеки път, когато прочиташе някой роман, написваше няколко страници за него, като се стараеше да имитира стила и езика на Стюарт — кратко описание на сюжета и анализ на авторовото намерение, нещо, което вече бе правил, но без особен успех, на уроците по английски. По времето, когато влакът наближи Девънпорт, моливът му се бе смалил до малко късче, а тетрадката бе почти изписана.
Мисисипи привлече вниманието му. Може би някой ден щеше да се превърне в голяма сладководна риба и да я изучи.
Изчака на перона да отмине бурята, както правеха и останалите, а след това потърси автогарата. Тъй като се налагаше да чака два часа, прочете два местни вестника и повтори наум пълния текст на „Слънцето изгрява“, произведение, колкото праволинейно, толкова и загадъчно: защо героите му се носеха тъй открито към собствената си гибел? Вероятно причина за това беше войната — предишната. Макар че, от негова гледна точка, двете войни бяха само една, с кратко затишие за превъоръжаване на участниците.
Пътуването до Айова Сити също беше интересно — автобусът поглъщаше миля след миля из зелени хълмове с редки ферми, разделени от гори и открити пространства. Не видяха нито едно по-голямо селище, преди да стигнат Айова Сити.
Автобусът продължаваше за Чедър Сити и шофьорът го упъти към гарата, откъдето местен влак отиваше в Норт Либърти. За да стигне там, изменчивият прекоси тукашните студентски общежития и си отбеляза, че местните студенти се обличат като тези в Бъркли. Малко по-скромно може би, без видими признаци за богатство. Повече мъже пушеха лули и имаше по-малко жени с панталони. Полите стигаха до средата на прасците.
Вслушваше се внимателно в разговорите. Веднага улови характерния местен диалект, който също можеше да му е от полза в ролята на Стюарт.
Тъй като Стюарт бе ходил на училище в Айова Сити, изменчивият пропусна два влака. На свечеряване от сградата на училището излязоха тийнейджъри и се отправиха към гарата на групички. Само Стюарт вървеше сам, зачетен в книга. Не разговаряше с никого и никой не му обръщаше внимание.
Изменчивият неусетно се приближи до момчето и се зае да го изучава. Беше стройно и добре сложено, с фини маниери.
Книгата, погълнала вниманието му, бе двайсетгодишно копие на „Младежки години в Самоа“, която изменчивият бе чел като ученик през 1939.
Когато влакът дойде, изменчивият се качи след Стюарт и седна до него.
— Интересна книга — подметна по едно време.
Стюарт вдигна глава.
— Чел ли си я?
— Баща ми я имаше — импровизира изменчивият. — Пазеше си я от колежа.
— И ти позволи да я четеш?
— Е, не… поставих обложка от друга книга. Той така и не забеляза.
Стюарт се разсмя.
— А моят ми я взе. Затова тази я крия, когато се прибера. Не зная защо, след като съм достатъчно голям, за да я прочета.
Изменчивият кимна.
— Страх ги е да не започнем да си мислим разни работи.