Докладът щеше да е доста кратък. От „Посейдон“ нямаше да получат информация, а групата от НАСА спазваше споразумението.
Прегледаха записа няколко пъти, заедно с информацията от датчиците, но накрая не знаеха нищо повече, отколкото в началото. При 72 процента мощност на лазерната установка температурата на обекта внезапно бе започнала да се покачва. Когато бе достигнала 1,2 градуса над околната температура, обектът се бе издигнал със скорост от 18,3 сантиметра в секунда под ъгъл от 45 градуса, докато не се бе озовал над стъклената тръба на лазера. След това се бе стоварил на пода. Беше равносилно на падане на къща върху винена чаша.
Подът бе издържал само защото обектът не си бе поставял за цел да разруши и него. Иначе вероятно щеше да го превърне в бетонни отломъци. Изглежда обаче интересът му бе насочен единствено към установката. Когато се бе върнал на мястото си, се бе разположил върху скелето с лекотата на перце.
Използваха най-вече записа от камерата на Си Ен Ен, тъй като камерата на научния екип бе престанала да снима при разрушаването на сградата.
Докато работната група възстановяваше разрушената постройка и защитната обвивка, технически екип на НАСА — ако можеше да се вярва на надписите на дрехите им — извади потопения лазер и анализира повредите. Изглежда, бяха непоправими.
Когато Джек Халибъртън влезе в Номер седем, вътре се бе събрала цялата група.
— Джек — погледна го Ръс. — Искаш ли сандвич?
Той поклати глава и се тръшна на едно свободно кресло.
— Дайте ми диаграмата за работа на лазера точно преди обектът да се стовари върху него.
Моше стана, наведе се над монитора и започна да рови в компютъра. Следяха действията му на големия екран.
— Трябва да е най-обикновена възходяща крива — посочи Ръс. — С внезапно прекъсване.
— Зная. Това, което ме интересува, е точно кога и защо.
— Дано успееш със „защо“.
— Все ще науча нещичко. — На екрана се появи познатата графика, изобразяваща първо нарастващата мощност на лазера и после внезапен срив. Абсцисата на графиката бе оразмерена в микросекунди.
— Раздели екрана на две и покажи какво става на видеозаписа в последните микросекунди, преди да бъде прекратен.
Обектът се издигаше бавно, с два милиметра в микросекунда. Картината започна леко да се измества — наближаваше мигът на срутването, когато лазерният лъч бе преминал под обекта и бе уцелил отсрещната стена.
— Стоп. Задръж тук. — Точното време на кадъра бе 06:39:23.705. На графиката изключването на мощността бе станало в 06:39:23.810.
— Повече от една десета от секундата. Е? — Ръс посочи екрана. — Какво ти говори това? — Бяха предположили, че или лазерът се е изключил автоматично, чрез някоя вътрешна предохранителна верига, или това е свършила ударната вълна. Специалистите от НАСА не казваха нищо по въпроса.
Джек мълчеше, втренчил поглед в екрана.
— Това, което, изглежда, се е случило — заговори той, — е, че в 23.810 всичкият плутоний в реактора се е превърнал в олово.
— Превърнал се е в олово?
— Ами да. Тъкмо по тази причина е спрял да работи. Ряпа сок не пуска.
— Божичко! — възкликна Моше. — И къде е отишла цялата енергия?
— Ако питате мен, в нашия малък приятел.
— Колко грама плутоний? — попита Ръс.
— Никой не желае да ни каже. Техниците изглеждат изплашени. Може да не става въпрос за грамове, а за килограми, килотонове, мегатонове.
— Динамитен еквивалент — подметна Ръс.
Джек кимна.
— Искат да евакуират острова.
— Мегатонове? — повтори Ръс с изцъклени очи. — Ей, на какво сме седели тук?
— Както вече казах, техниците мълчат като риби. Освен това имам чувството, че не се страхуват, че това нещо може да избухне. Някой горе май е готов да хвърли една хубава атомна бомба върху острова в момента, когато реши, че става прекалено опасно.
— Когато реши?
Джек огледа присъстващите в стаята.
— Подозирам, че скоро някои от тези хора ще ги привикат обратно. Какво пък, не мога да виня никого за избора.
— Само това не! — Моше поклати глава. — Да си тръгнем тъкмо когато взе да става интересно.