Изменчивият не се съмняваше, че предоставената информация ще е крайно оскъдна. Целта на проекта бе печалба, а не познание.
За първи път в живота си той се поколеба дали да не разкрие истинската си природа. Искате ли консултант, който наистина би могъл да помогне с пришълците?
Не, още беше рано.
33.
Апия, Самоа, 30 май 2021
Европа, под плътната си ледена кора, не беше особено трудна за пресъздаване. Отначало дори се поколебаха дали въобще да опитват, тъй като средата — студен солен разтвор под налягане — нямаше да се различава особено от тази в падината Тонга. После обаче осъзнаха, че всъщност това е довод да го направят — обектът можеше да реагира на позната обстановка.
И този път нямаше никаква реакция, освен вече наблюдаваната промяна в температурата, следваща тази на околната среда. Ако не друго, поне проведоха полеви изпитания за здравината на стените, които щяха да бъдат подложени на огромно напрежение по време на юпитеровата симулация.
След като Джейн приключи с проиграването на алгоритъма, разхеметизираха и източиха лабораторията и се приготвиха за Йо, най-вътрешната от четирите големи луни, наричани още Галилееви спътници.
Атмосферата на Йо е странна и променлива, но разредена до състояние, близко до абсолютния вакуум. Може да се покачва до сто нанобара и да спада до един (въздухът на Еверест е с налягане 330 милиона нанобара). Представлява отровна (за човека) смес от серен двуокис и натрий, но човек, попаднал в тази среда, би замръзнал по средата на експлозивна декомпресия, без да успее да забележи, че въздухът мирише лошо.
И все пак беше напълно възможно повърхностните условия на Йо да не са необичайни за вселената, затова се заеха с пресъздаването на модела — смразяващ вакуум и единични серни атоми, с които е поръсен подът. Температурата варираше от 100 до 130 градуса по Келвин, достатъчни за сублимацията на серния двуокис, който се сипеше като сняг.
Обектът послушно последва промените в температурата, но както и преди, не показа никакви други реакции.
Симулацията на Плутон не представляваше кой знае каква промяна: само изпомпаха серния двуокис, свалиха температурата до минус 233 градуса и прибавиха ситен сняг от втвърден азот, метан и въглероден окис, със струйки етан за ароматизиране на азота. За всяко човешко същество тази среда щеше да е неотличима от атмосферата на Йо, освен ако не си пада по търкаляне на снежни топки в пъкъла.
За последен път използваха космическите скафандри — част от сделката бе да наблюдават работата им в различна среда, — след което ги пратиха обратно на НАСА. Скафандрите нямаше да им свършат работа на Юпитер.
За всички досегашни планети бяха симулирали условия на повърхността. За Юпитер това нямаше да е възможно. Теоретичните модели допускаха наличието на скална сърцевина, но доказваха, че няма начин да се добереш до нея. С навлизане в атмосферата на Юпитер нейната плътност нараства и тя заприличва по-скоро на звезда, отколкото на планета — температурата се покачва до трийсет хиляди градуса и налягането достига сто милиона атмосфери. Средата е „втечнен метален водород“ и ако нещо може да вирее в подобни условия, едва ли би намирало Земята за интересна.
Джейн реши да опита с два юпитеровски режима: единият, достатъчно дълбоко в атмосферата, за да притежава същото въздушно налягане, каквото на Земята има на Морското равнище, само че с температура от минус сто градуса Целзий, и втори, още по-дълбок, с налягане от пет атмосфери и температура от нула градуса, каквато има на много места на Земята. И в двата случая атмосферата щеше да се състои от около 90 процента водород, останалото щеше да е хелий и следи от метан, амоняк, етан и ацетилен.
По отношение на температурата и налягането най-лесно бе да се симулира обстановката на Венера. Но въглеродният двуокис не е възпламеняем. Джейн погледна към огромните цистерни с водород, приготвени за етапа с високо налягане, и се опита да прогони от мислите си представата за огнения ад, който биха могли да предизвикат. Водородът в цистерните бе хиляди пъти повече, отколкото избухналият при трагедията с дирижабъла „Хинденбург“.
Напоследък все повече от участниците в проекта открито заявяваха, че не вярват обектът да отговори по какъвто и да било начин на опитите им за контакт.
Когато в края на краищата го направи, всички сметнаха, че става дума за грешка в експеримента.