Онова, което се спотайваше в обекта, не разсъждаваше — не и както го правеха хората. То не определяше характера на проблемите, за да търси решение. Не се питаше за мястото си във вселената. Не изпитваше нужда да общува.
Едничката му задача бе да оцелее и то разполагаше с могъщи средства за нейното изпълнение. Ако животът, от който гъмжеше повърхността на тази планета, се окажеше заплаха, то лесно можеше да опрости ситуацията. За щастие обаче то бе надарено с търпение, което далеч надхвърляше границите на човешките представи. Всичкото това потрепване, присвяткване и парене… то лесно можеше да прекрати досадните дразнители с едно леко усилие на волята. И да изпепели цялата повърхност на планетата.
Но една важна част от него все още бе някъде навън. Трябваше да почака нейното завръщане. Може би, реши то накрая, този процес щеше да се ускори, ако отвърнеше на потропването.
Когато изменчивият слезе от самолета в Апия, на летището цареше празнична атмосфера, въпреки че бе три посред нощ. Десетки младежи и девойки танцуваха и подскачаха и навсякъде се вееха знамена.
Докато се качваше на борда в Хавай, той бе забелязал, че повечето от пътниците са доста възрастни. След като песните секнаха и дойде време да си прибират багажа, изменчивият разбра за какво става дума. Беше шейсетата година от обявяването на независимостта на Самоа и възрастните пътници бяха последните оцелели от американските части, разположени тук през Втората световна война.
Докато кметът на Апия посрещаше ветераните и им разказваше истории, чути от баща му и дядо му, в съзнанието на изменчивия изплуваха спомени от Батаан.
Лицето на изменчивия беше красиво — и женско. Бе приел облика на млада привлекателна жена. Слушаше кмета с почтително уважение.
Предложението, на което бе отговорил в интернет, бе за лабораторен техник, който борави добре с този и този тип апарати и има познания по морска биология и астрономия. Не се изискваха научни степени по тези специалности — не че изменчивият би могъл да представи своите. Но дори така фалшифицираните му документи бяха достатъчно впечатляващи: говореха за солиден опит в различни области на морската биология. Имаше и бакалавърска степен по астрономия. (Тя всъщност бе на жената, чийто външен вид бе приел. В момента тя бе напуснала пазара на труда, за да си гледа тризнаците в Пасадена.)
Набавянето на фалшивите документи се оказа по-сложно, отколкото бе очаквал. Не беше трудно да се превъплъти в образа на жената от Пасадена, дори притежаваше нейните пръстови отпечатъци, татуировки и миризма. Но се изискваха доста сериозни компютърни познания, за да изтрие данните за мъжа й и тризнаците и да добави сведенията за допълнителна научна работа. Още повече усилия бяха необходими, за да прехвърли временно компютърните, телефонни и факсови съобщения към себе си, преди да ги получи Рей Арчър.
Истинската Рей Арчър беше красива жена, полагаща усилия да изглежда под своите трийсет години. Изменчивият промени леко някои детайли, така че лицето да остане същото, но да е още по-красиво дори на трийсет.
Всичко това стана за по-малко от един ден, веднага щом предложението се появи на сайта на „Небе и телескоп“. (Изменчивият бе заложил програма, която да следи автоматично всички публикации, съдържащи ключовите думи „Апия“ или „Проект Посейдон“.) Като Рей, той проведе разговори с Наоми и Джейн, които се съгласиха да интервюират кандидатката, стига тя да е готова да рискува да лети до Самоа и обратно. Изменчивият смяташе, че се е справил достатъчно добре в опитите да имитира развълнувана млада жена, опитваща се да сдържи научния си ентусиазъм.
Рискът естествено произтичаше от неизбежната проверка. Изменчивият бе заложил файлове, атестиращи уменията на Рей Арчър, на всички места, където тя бе работила. Но ако Наоми или Джейн решаха да позвънят директно в Щатите и да разпитат колегите й за нейната дейност, цялата сложна мрежа от фалшификати щеше да се разпадне.
В три през нощта Апия бе забулена в мъгла. Почти всички градски таксита се бяха събрали на летището — самолетът от Хонолулу пристигаше само два пъти седмично, — но след като поразпита, изменчивият реши да използва за транспорт градския автобус. До центъра имаше двайсетина мили. За още три долара шофьорът се съгласи да се отклони от маршрута и да откара изменчивия една пресечка по-нататък, до вратата на малък семеен хотел, само на километър от брега, където се разполагаше „Посейдон“.