Как лети времето, когато се забавляваш.
— Благодаря. В такъв случай най-добре да побързам. — Изменчивият доближи брега и закрачи, като се преструваше, че плавниците му пречат. Би могъл да ги свали, но знаеше, че хората не го правят, за да не се издраскат на камъните. Взе шала и сандалите и се затича към хотела.
В стаята побърза да се изкъпе, макар че можеше да си придаде освежен вид и без да прибягва до душа. Облече бизнес костюм в тропически вариант и позволи на господин Уейд да „я“ закара до „Посейдон“, макар че можеше да стигне навреме и пеша.
Пред портала на „Посейдон“ двама мъже бяха изкарали лодка върху колесар и показваха на зяпналите от почуда деца зеещата на дъното дупка.
Едра мускулеста жена, която се представи като Наоми, го очакваше на входа и го поведе към къщичка с надпис „Номер седем“. Събуха се пред вратата, където бяха оставени и други обувки, и влязоха в прохладно помещение, в което тихо бучеше климатик.
До голяма дървена маса седяха мъж и жена на средна възраст. Жената му се стори позната. Късчетата от мозайката се подредиха бързо и изменчивият си спомни, че й бе преподавал в Харвард, през 1980.
Изменчивият стисна ръката на мъжа, Ръсел Сътън, който представи бившата му студентка като доктор Джейн Дагмар. И двамата бяха изморени, с подпухнали очи, като хора, прекарали няколко нощи на кафе и хапчета. Отпуснаха се уморено на столовете.
— Кафе? — попита Наоми и изменчивият кимна, докато се настаняваше срещу Джейн.
— Първо, кажете ни какво знаете за проекта — поде Джейн.
— Това ще отнеме доста време — отвърна изменчивият. — Порових се доста из материалите.
Джейн кимна и се усмихна.
Изменчивият взе кафето.
— Благодаря. И тъй, натъкнали сте се на странен подводен предмет и сте го извадили. Скоро след това сте открили, че е изработен от непознат метал, за който все още няма място в периодичната таблица. Три пъти по-плътен от плутония, без да е радиоактивен.
— Три пъти, ако обектът е монолитен — прекъсна я Сътън. — Но най-вероятно е кух.
Изменчивият кимна.
— Ако е със земен произход, значи се е получил при процес, който не познаваме — меко казано! Другото обяснение е да е пристигнал от чужд свят. Все още не знаете как е бил направен, но вероятно клоните към теорията за извънземния произход.
— Което възбуди и вашия интерес — посочи Ръс.
— Моят и на още няколко милиарда души — отвърна изменчивият. — Още след първото съобщение програмирах компютъра да събира цялата информация, свързана с ключовата дума „Посейдон“. — Отпи от кафето. — Опитите да го пробиете са се провалили, не разполагате дори с микроскопично късче от материала. Изпробвали сте високоенергиен лазер и тогава е станал… инцидент.
— Знаете ли какво се случи?
— Не. Видях репортажа на Си Ен Ен и четох статиите във вестниците. Това нещо може ли да лети?
— Ние също гледахме репортажа.
— Но не сте публикували нито думичка по въпроса.
— Така е. — Ръс погледна Джейн, после отново младата жена. — Ще научите малко повече, ако ви наемем и подпишете декларация за неразпространение на информация.
— Но само малко повече — подчерта Джейн. — Защото и ние не знаем много.
— Имате бакалавърска степен по астрономия — заговори Ръс. — Защо се отказахте?
— Омъжих се — отвърна изменчивият. — И след като бракът ми се провали, бившият ми съпруг ме остави с твърде много дългове, за да се върна към ученето. — Тази част от биографията все още търпеше проверка в компютъра, стига да не бе твърде задълбочена. „Мъжът“ бе изчезнал от архивите, след като изменчивият успя да проникне в данъчния и общинския регистър.
— Направих някои проверки — призна Наоми. — Преподавателите ви в Бъркли имат доста високо мнение за вас.
Изменчивият отвърна спокойно:
— Сигурно и те се питат защо не продължих академичната си кариера.
— И защо сте станали лабораторен техник.
— Имах опит от лятна работа в една голяма лаборатория. Трудно се намират примамливи места за астрономи.
— И това е вярно — съгласи се Джейн. — Повече от половината завършили се занимават със съвсем други неща.
— Знаех го още когато се записвах — засмя се изменчивият. — Курсовият ме посъветва да се науча да правя хамбургери.
Джейн се засмя.
— На мен ми каза същото, а беше в началото на осемдесетте. Какво пък, винаги има надежда.