Изменчивият не се опитваше да съблазни Ръс, само го слушаше. Но дори това се оказа достатъчно. Ръс не беше безразличен към хубави жени и се намираше на един етап от живота, който малко наподобяваше този на Стивънсън, ако не се брои липсата на жена и болест и се прибавят всички преимущества на медицината от двайсет и първи век и добрите гени. Тялото и умът му бяха достатъчно млади, за да не превръщат в невъзможна или нелепа една връзка с трийсетгодишна жена. Докато пъхтяха нагоре по хълма и по-късно, когато седнаха да изпият по бира в малкото ресторантче, запотени и засмени, разликата във възрастта от бариера стана предизвикателство.
Разходиха се из имението на Стивънсън със свалени обувки, придружени от един местен юноша, който не знаеше почти нищо за произведенията на писателя, но познаваше добре живота в имението и говореше за шотландеца като за някой, който току-що е излязъл, най-вероятно за да прескочи до пристанището и да посрещне поредния кораб, или да поработи рамо до рамо с местните селяни — юношата им разказа, че въпреки влошеното си здраве Стивънсън обичал да се труди до пълно изтощение, защото едва тогава, когато умът му намирал пълен покой, можел да седи и да се наслаждава на красотата на гората и океана. След като малкият им водач си тръгна, Ръс заяви, че се надявал това да е вярно, но изпитвал съмнения.
Не за първи път изменчивият съжали, че не бе открил хората по-рано от 1932-ра. Щеше да е интересно да ги опознава през вековете, да гледа как се променят.
След обиколката се изкатериха още малко в планината, до мястото, където бяха погребани Стивънсън и Фани. На камъка прочетоха познатия надпис:
— Чудя се дали наистина го е мислел — прошепна изменчивият. — „Радостно умирам“. Толкова болен ли е бил? Или може би говори за естествения ход на живота.
— Бил е много болен — потвърди Ръс, — но това не е от Самоа. Написал го е в Калифорния, много преди да пристигне тук и да подобри здравето си.
Изменчивият го улови за ръката и няколко минути разглеждаха смълчано камъка.
— Какво ще правим през останалата част от „дъждовния“ ден? — попита изменчивият.
— Не зная. Може да си построим крепост и да се замеряме със снежни топки.
Изменчивият се засмя.
— Имам по-добра идея.
На около километър надолу по хълма се издигаше старомоден хотел в стил двайсети век, в който прекараха няколко часа — под тракащия вентилатор на тавана, първо в задъхано любене, а след това, изтегнати на леглото, споделяха историите си. Ръс говореше повече, но беше нормално, след като смяташе, че е живял по-дълго.
Прибраха се чак по мръкнало и за да не предизвикват излишни приказки, се разделиха — Ръс отиде в града да вечеря, а изменчивият си направи сандвич.
Изменчивият предполагаше, че тайната им няма да остане тайна дълго — всъщност новината дори ги бе изпреварила още преди да напуснат стаята в хотела, където рецепционистът бе познал Ръс. На Самоа клюките са превърнати във висше изкуство, в спорт за развлечение. Рецепционистът имаше братовчед, който работеше за проекта, и всеки местен служител знаеше някаква версия на историята още преди Ръс и Рей да се спуснат от хълма. Останалите бяха запознати с вестта на следващия ден.
Но двамата бяха в неведение, че са станали известни. Тази нощ Ръсел не можа да заспи. Харесваше Рей, но осъзнаваше, че е женен за работата си. Бяха минали трийсет години от последния път, когато се бе „влюбвал“ — нямаше друга дума за това, което изпитваше към Рей. Просто не можеше да я прогони от ума си. Повтаряше си, че е истински късметлия, че този ден е променил живота му.
Но не знаеше и половината от истината.
38.
Лос Анджелис, Калифорния, 25 юни 2021
Това, което в края на краищата предаде изменчивия, бяха пръстовите отпечатъци. Истинската Рей Арчър поиска да й подновят шофьорската книжка и отпечатъците й бяха пратени в държавния информационен център.