— Няма да потъне — успокои го Халибъртън. — Не забравяй, че го открихме в пясък.
„Само че не беше вулканичен пясък“ — помисли Ръсел, но не му се спореше. Даваше си сметка, че кораловият пясък също не издържа на големи натоварвания. Махна на келнера и попита:
— Не е ли обед вече, Джош?
— Да, сър. Бяло вино?
— Ако обичаш. — Ръсел посегна към пъпеша, без да обръща внимание на наденичките.
— И кога да очакваме танковете?
— Обещаха за един часа.
— Дано да са точни. Нали трябва да ги върнат до вечерта.
За тяхна изненада военните дори подраниха. В един без петнайсет чуха боботенето на товарните хеликоптери, които заобикаляха острова — вероятно не искаха да летят над него. Излишни нерви и притеснения за цивилното население.
Бяха два огромни хеликоптера от типа „летящ кран“, всеки с по един боядисан в пясъчен цвят танк „Поуел“ отдолу; поклащаха се с ленивата грациозност на шейсеттонни махала. Хеликоптерите описаха кръг над рифа, преди да спуснат товара си на заобиколената с висока телена ограда работна площадка на „Посейдон“.
Двама мъже на брега ги насочваха. Танковете стъпиха на пясъка с отчетливо хрущене. Вертолетите се издигнаха, освободени от бремето, и кацнаха на равното отвъд линията на прилива.
На площадката вече ги очакваха трима инженери от „Посейдон“. Грег Фулвия, напуснал само преди няколко години морската пехота, отиде да разговаря с екипажите на танковете, а Наоми Линуд и Лари Пембрук направиха последни настройки на четирите лазерни теодолита, които измерваха деформацията на бетонната площадка, докато тежките машини пълзяха напред-назад по нея.
Неколцина работници монтираха преносима масичка и нагласиха над нея чадър. Халибъртън и Ръсел се настаниха на сгъваемите столове и посегнаха към хладилната чанта с вода и освежителни напитки. Наоми тръгна към тях и Лари й извика:
— Донеси и на мен!
Наоми имаше великолепен кафеникав тен и атлетично тяло, мускулите й изпъкваха под навитите ръкави на ризата. Имаше и арабски черти и ослепителна усмивка.
Изстиска половин лайм в чаша студена газирана вода и я изпи на един дъх. Изтри устата си със синята кърпа, която бе вързала на врата си, и попи с нея и потта по челото си.
— Трябва да се молим за дъжд — рече с въздишка.
— Сериозно? — попита Халибъртън.
Тя направи кисела гримаса.
— Не се тревожи, никой не отвръща на молбите ми… Дано да успеем да свършим до два и половина. Ако се забавим, пясъкът ще проникне навсякъде.
— Това ще попречи ли на замерванията?
Наоми смъкна слънчевите си очила на върха на носа си и ги изгледа над тях.
— Не, всичко вече е готово. Но предпочитам довечера да гледам телевизия, вместо да чистя пясък от стативите. — Един от танковете изрева и изпусна голям облак дим. — Е, да почваме. — Остави чашата, взе една бутилка и забърза към Лари.
Ръсел и Халибъртън не трябваше да присъстват — замерванията бяха рутинна процедура. Но нямаше какво друго да правят, докато не дойде време да вадят обекта на сушата. Халибъртън се свърза с централния компютър чрез бележника си и му зададе данните за раздвижването на бетонните плочи в три посоки, докато веригите се местеха върху тях, с точност до милиметър. Обектът щеше да бъде сложен в центъра на площадка, малко по-малка от баскетболно игрище, но до нея трябваше да го изтеглят върху валяци. Искаха да се уверят, че няма опасност да огънат или строшат площадката.
Неприятностите се появиха във формата на млад чернокож, облечен неподходящо и за плажни развлечения, и за горещината на Самоа. Мястото му очевидно бе в климатизиран офис, ако се съдеше по тъмния костюм и вратовръзката. Той невъзмутимо прекрачи опънатата жълта лента с надпис: „Влизането забранено!“, помаха небрежно на Халибъртън и Ръсел и се провикна с британски акцент:
— Здрасти!
Ръсел остави Халибъртън да се забавлява с изчисленията и тръгна към младежа, оглеждаше го подозрително.
— Как минахте покрай охраната?
— Охрана ли? — Младежът вдигна учудено вежди. — Видях някаква будка, но беше празна.
— Или може би сте чакали, докато пазачът отскочи до тоалетната, и сте се промъкнали? Трябваше да наемем двама. Но поне табелата видяхте, нали?