Ръсел я срещаше с колелото почти всяка сутрин: стараеше се да прикрива любопитните си погледи към подскачащия й бюст, когато идваше отпред, или забавяше за известно време, когато я застигаше.
Изменчивият изигра обмисления инцидент към края на втората седмица: когато чу познатия шум от педалите, се препъна, падна и си обели коляното.
Ръсел го застигна и пусна колелото на асфалта. Шарън бе втренчила поглед в раната и я почистваше от дребните камъчета. Изменчивият бе отделил достатъчно хистамин, за да изглежда, сякаш едва сдържа сълзите си.
— Лошо ли се ударихте? — попита Ръсел леко задъхано.
— Дребна работа — отвърна изменчивият. — Само се ожулих.
— Почакайте. — Ръсел се върна при колелото и взе шишето с вода. Отвъртя капачката и изля съдържанието върху раната.
— Оох. — Макар да не почувства болка, изменчивият си наложи да трепне. — Не, нищо ми няма.
Не беше съвсем така. Усещаше познатата миризма, топлината на тялото на Ръс. Ако бе малко повече човек, сигурно щеше да се пресегне, да сграбчи Ръсел и да го притисне в обятията си.
— Имам аптечка в офиса — каза Ръсел и кимна към лабораторията, до която оставаше само една пресечка. — Елате да ви почистя раната и да я превържа. По тези места раните се замърсяват доста бързо.
— Благодаря ви, но… не бих искала да ви притеснявам.
— Ни най-малко. — Той й подаде ръка и изменчивият се изправи. Потрепна неволно от докосването на Ръс.
Подпря се на рамото му.
— А колелото ви?
— Никой няма да го вземе. Старо е и не става за нищо.
— Хората са различни тук, нали? У дома никой не би зарязал колело на улицата — веднага ще го откраднат.
— Къде е „у дома“?
— Хонолулу. По-точно Мауи.
Той кимна.
— Май не сте туристка. Виждал съм ви и друг път.
— Работя като преводач в една банка в центъра.
— Говорите ли самоански?
— Не. — Тя поклати глава и отметна елегантно един кичур, с жест, който не принадлежеше на Рей. — Френски и немски, по-слабо японски. Уча и самоански, но е доста труден.
— На мен ли го казвате? Тук съм от две години и не мога да кажа дори „подайте ми онази повехнала салата“.
— Ауми сау фуала’ау фай меа’ай ма — каза изменчивият. — Но не знам как е повехнала. — Не се беше занимавал със самоански, откакто се захвана с разшифроването на съобщението, но си спомняше доста от първите дни, когато започна да го учи.
— Много впечатляващо. Езиците май ви вървят?
Нима вече я интервюираше?
— От малка имам склонност към тях. Знам японски и малко мандарин.
— Хавайски, предполагам?
— Не — побърза да отговори изменчивият; помнеше, че Джек имаше известни познания. — Странно, но не се налага да го използвам често, а и никой не очаква, че жена с моя цвят на косата ще го говори. — Повдигна рамене. — Нещо като расизъм наопаки.
— Мисля, че разбирам какво имате предвид. — Ръс махна на пазача в малката будка и отключи вратата към централната сграда. — Живеехме в Калифорния и баща ми не одобряваше, че ходя на уроци по испански. Въпреки че е най-полезният втори език там. — Изменчивият, разбира се, го знаеше.
Влязоха в познатата приемна. Ръсел настани изменчивия във фотьойла на Мишел — същия, който той се надяваше съвсем скоро да заеме официално, и започна да рови из чекмеджетата. — Аптечка, аптечка… — Извади една бяла пластмасова кутия. — Аха, ето я!
Изменчивият внезапно бе споходен от нова мисъл.
— Мога ли да ви помоля… малко ми се вие свят. Ще ми донесете ли нещо за пиене?
— Разбира се. Кола?
— Чудесно. — Шарън разкопча малкия портфейл на ръкава си.
Ръсел махна с ръка.
— За мен е безплатно. — Изменчивият го знаеше, както и че машината е зад ъгъла.
Щом Ръсел се скри от погледа му, той извъртя фотьойла така, че да е с гръб към камерата, и извади от портфейла една капсула. Строши я с палец и показалец и изсипа съдържанието й в раната. Поръси съвсем малко и по пръстите си, прибра капсулата в портфейла и зае предишната си поза. Чувстваше се малко глупаво, че проявява подобна педантичност. Но Ръсел нямаше да е Ръсел, ако не се отнасяше с подозрение към всяка нова жена, появила се неочаквано в живота му.