— Благодаря. — Изменчивият пое колата, изпи повече от половината и се огледа с любопитство. — Значи това е мястото.
Ръсел попи раната със стерилен памук.
— Да, това е мястото. Абсолютна лудница.
— Целият остров е лудница — отвърна Шарън. — Същество от далечния космос и неговата машина.
Той поклати глава и хвърли памука в кошчето.
— Има и други обяснения. Но не са по-малко странни. — Ръсел разклати флакона с антисептик и внимателно напръска коляното.
— На вас кое обяснение ви харесва най-много?
— Всяко има добри и лоши страни. — Той я превърза. — Какво мислят колегите ви в банката?
— Повечето говорят за НЛО. Един от мъжете е убеден, че е било каскада и че всички ще ви се смеят, когато се разкрие.
Той се изправи.
— Готов съм да се обзаложа, че не е последното. Между другото, разговарях с кинаджиите. Засега експлоатират шумотевицата в своя полза, но са не по-малко изненадани от всички.
— Точно това му казах и аз. Сигурно наблизо щеше да има някой с камера. Иначе защо ще прахосват толкова пари?
— Да, така е. Можете ли да свивате коляното?
Изменчивият бавно сгъна крака си.
— Мисля, че всичко е наред. — Улови Ръс за ръката и се изправи. — Благодаря ви.
— Къде ще обядвате? — попита неочаквано той и се засмя смутено.
— Днес съм заета — отвърна Шарън, за да не изглежда, че е твърде лесна. — Но утре съм свободна. — Тя му подаде ръка. — Шарън Валайда.
— Ръсел Сътън. По обяд в „Дъждовната гора“?
— За мен ще е удоволствие. — Изменчивият му се усмихна, питаше се дали трапчинките му са достатъчно сладки. — Моят рицар в сияеща броня.
— Велосипедист с шише вода. — Той я изпрати до изхода. — До скоро. — Почака, докато Шарън се отдалечаваше с накуцване, после тръгна да си прибере колелото.
„Възможно ли е да е това?“ — питаше се. Жената не приличаше по нищо на Рей, но се предполагаше, че може да прилича на когото пожелае.
Добута колелото, подпря го на стената и влезе. Взе от лабораторията ръкавици и найлонова торбичка. Върна се на рецепцията, извади окървавения памук от кошчето и го прибра в торбичката. Изпразни кутията от кола в мъжката тоалетна и също я прибра, след което написа отвън с флумастер „Шарън Валайда“.
Докато обмисляха всички възможни подходи, които би могъл да опита един извънземен, за да се добере до обекта, се съгласиха, че най-вероятният ще е да използва отново слабостта на Ръсел към жените — по-точно към хубавите жени. Ако Шарън беше дребна привлекателна азиатка, той със сигурност щеше да изпита много по-силни подозрения.
Част от него искаше в пробата да не открият ДНК, за да хлопнат капана. Друга част просто мечтаеше тя да се окаже секси блондинка с чувство за хумор и нечуждоземен разум.
Остави торбичката на бюрото с бележка за Наоми. Излезе и погледна километража на велосипеда. Само четири мили. Трябваше да измине поне още една.
Яхна колелото и се отправи в посоката, в която бе поела Шарън, но не я видя. Прибрала се беше, за да се изкъпе, или може би за да провери маслото на другата си летяща чиния.
Унесен в мисли, втренчил невиждащ поглед в монитора, Ръсел се стресна, когато Наоми постави торбичката на бюрото пред него, заедно с парче от кутията кола.
— Боя се, че твоята Шарън си има ДНК в изобилие. Следващият ход е твой.
— Така ли? А, да, обядът.
— Надявам се да ти хареса вкусът й. — Наоми му намигна подигравателно. Ръсел смачка един лист на топка и я метна по нея.
След това се върна към тайното съобщение. Опитваше се да създаде уебсайт, който би могла да разбере само Рей. Наричаше се „Р и Р в мрака“ и бе украсен с три нейни снимки — от излета до надгробния камък на Стивънсън, часове преди тя да го отведе в онзи хотел.
Беше прегледал набързо една книга на Стивънсън и не хареса почти нищо освен един кратък пасаж, който реши да използва:
След това добави трийсет числа от посланието на обекта: