— Аз също. Може би никога не сме срещали истински гладна акула.
— Може би. — Той посочи. — Има един риф ей натам.
— Разбрано. — Захапаха мундщуците и заплуваха към мрежата, до която имаше стотина метра. Пъхнаха се без проблем под нея и продължиха към рифа, като изменчивият улови Ръсел за ръката. Плуваха в синхрон, движеха се бързо с мощни замахвания на плавниците.
Рифът не бе тъй впечатляващ като този с мидите при Палоло, но около него се навъртаха красиви пъстроцветни риби, както и дребни грациозни змиорки, които посрещаха нежеланите гости с намръщени личица. Ръсел намери един октопод, голям колкото ръката му, и си го заподаваха като топка, докато накрая не му омръзна й не се стрелна настрани.
Ръсел й показа с жестове, че е изгладнял, и тя кимна. Насочиха се обратно към мрежата, като се отклониха за малко, за да разгледат една красива морска звезда, все още уловени за ръце.
— Много приятно — рече изменчивият веднага щом свали шнорхела, докато още крачеха до колене във водата. — Особено октоподът.
— Този извади късмет. Как ги наричаха — „мекият разум“?
— Жак Ив Кусто. — Ръсел повдигна учудено вежди. — Четох една негова книга, докато учех океанография.
Излязоха на брега. Ръсел махна на едно шест-седем годишно хлапе, което седеше до тяхната маса с кофичка в краката.
Кофичката бе пълна с лед и едри порции ока — местна риба, която се поднасяше маринована и подправена с кокосов крем, лимон и лют пипер.
— Уловена тази сутрин, доктор Ръсел — каза хлапето.
Ръсел надзърна в кофичката.
— Колко искаш?
— Дес’т д’лара.
— Не нося пари.
— Аз имам — рече Шарън. Хлапето бе втренчило поглед в слабините й. Тя усука кърпата около кръста си, извади портфейла и му подаде една банкнота.
— Фа’афетай — каза хлапето, побутна кофата и отстъпи срамежливо. — Благодари.
— Афио май — рече тя и хлапето побягна, стиснало парите.
Изпратиха го с погледи и се разсмяха.
— Много са сладки. Нямат нищо против голотата, но се притесняват, когато някой е облечен предизвикателно.
Тя кимна.
— Никога не съм разбирала религията. И модата — като стана дума. — Сложи кофичката на масата и се огледа за пластмасовите вилици. — Искаш ли мезе?
— Благодаря. Първо обаче да извадя месото. — Той разрови жаравата и се наведе към хладилната чанта.
Рибата беше студена и апетитна.
— Мисля, че започва да ми харесва тук. Ти откога живееш по тези места?
— От две години — откакто с Джек Халибъртън започнахме изграждането на лабораторията. — Той нагласи надениците в изрядна редичка. — Няколко месеца пътувах непрестанно до Щатите, докато оправя нещата. След като привършихме лабораторията, почти не съм напускал острова.
— Харесва ли ти тук?
— О, тук е чудесно. Курортно селище. Не става обаче за научни изследвания. — Седна до нея и опита маринованата ока. — Дори с модерните комуникации, залите за виртуални срещи и прочее пак е доста изолирано. Може да прозвучи снобски, но ми липсва компанията на хора, които мислят като мен или имат сходни интереси — учени, хора на изкуството…
— Мислех, че предпочиташе самотата.
— Така е, до известна степен. Офисът в Калифорния бе на края на света и донякъде го избрах точно затова. Но можех да съм в Лос Анджелис само за час и държах апартамент в студентското градче.
— И си съблазнявал колежанки. Познавам ви аз ергените.
Той се засмя и се изчерви.
— Да, по времето, когато още имах коса. — Надигна се да провери наденичките. — Липсва ми атмосферата на студентското градче. Книжарниците, кафенетата, баровете. Библиотеката в общежитията. Момичетата…
— Да, градчето си го бива. Прекарах там две седмици, на един летен курс.
— Къде?
— В осми блок. — Изменчивият си припомни къде бяха настанени студентите на Джими Колридж.
— А, да. Това е близо до моя апартамент. — Обърна наденичките с щипците. — Бира? Вино?
— Носиш и вино?
— Не. Но има горе в хладилника. Ще изтичам за минутка.
— Би било чудесно. Не си падам много по бирата.
— Наглеждай наденичките. — Той затича по брега.