Изменчивият се замисли. Беше започнал с Ръс флирт — или бе продължил предишната връзка, — което вероятно щеше да унищожи шансовете му да получи работата. Но работата бе като трамплин, за да се добере до обекта. Може би като любовница на Ръс щеше да получи по-добра възможност, отколкото като координатор.
Откъде се пораждаше тази почти осезаема нужда да се озове в близост до обекта? Беше го виждал на снимки, познаваше цялата налична информация, бе чел обърканите заключения на учените.
Припомни си усещането, което го бе споходило, докато бе плувал от Батаан за Калифорния. Необяснимият стремеж, колебанието, когато преминаваше покрай падината Тонга.
Чувстваше се по-силен от всякога. Нещо ново се зараждаше в него.
Ръсел се върна с две запотени чаши вино.
— Пий го, докато е студено — каза и й подаде едната. После погледна скарата. — След минутка са готови.
— И защо просто не преместихте този ваш обект в Калифорния? Вместо да започвате тук от нулата?
— Щеше ми се да може. Но преместването се оказа ужасно трудно. Дори в политически аспект. Мексико е твърде близо до Щатите, не само териториално, но политически и икономически. Джек не искаше Чичо Сам да ни диша във врата. Нито на вратата ни да чукат мексикански войници.
— Че има ли такава опасност?
— Разбира се, че има. Заплаха за териториалната сигурност. Независима Самоа е истински независима. И стабилна. Тонга беше по-близо до първоначалното местонахождение на обекта, но не искахме да си имаме работа с тамошните управници. Джек прегледа всички острови в района и реши, че Самоа е най-подходящият.
— Защото има голям град?
Той кимна.
— Е, не е Хонконг. Но е достатъчно голям. Всъщност това е конгломерат от по-малки градчета, които с времето са се слели. — Той махна към залива. — Намерихме това местенце, съвсем диво, частна собственост, близо до водата. Джек се свърза с една тукашна фамилия и уговори да го наемем. Дори стана самоански гражданин.
— Да не са го приели в семейството — в айга?
— Не, макар че той не изключваше подобна възможност. В такъв случай обаче би трябвало да дели цялото си богатство с останалите членове. — Той повдигна вежди. — А това не му е в природата.
— Отдавна ли го познаваш?
— Не. Той се свърза с мен във връзка с една потънала подводница, което доведе до откриването на обекта. Никога нямаше да се срещнем при други обстоятелства. Той е от богаташко семейство, но е избрал военна кариера. Аз съм доста далече и от двете. — Ръсел огледа наденичките с вид на познавач. — Тези двете са готови.
Тя му подаде пластмасовите чинийки.
Известно време ядоха мълчаливо, ако не се броят кратките въпроси за салата или горчица.
— Вкусно — каза Шарън след първите няколко хапки, макар наденичките да не се отличаваха с нищо особено.
Ръсел повдигна рамене.
— Понякога съм готов да убия човек за най-обикновена американска храна. Независимо от холестерола и бактериите.
— Може да не си имал пари в началото, но сигурно си спечелил доста. Едва ли си успял да извадиш „Титаник“ само със заеми.
Той поклати глава.
— Напротив — винаги съм разчитал на парите на други хора. Понякога се чувствам по-скоро като уличен продавач, отколкото като инженер. Джек смята, че цялата тази работа ще ни донесе несметни богатства. Може би някой ден, но не и за него. Има да връща милиони, а не е първа младост.
— Ами ти?
— Аз не съм толкова стар.
— Говорех за парите. Очакваш ли да спечелиш богатство?
— Не, по дяволите. Участвам заради играта.
— Така си и мислех. Или поне се надявах.
— Най-великото откритие на двайсет и първи век. Може би най-великото в цялата човешка история. — Той се загледа към лабораторията. — Дори и да не е от друг свят, това пак ще означава, че представите ни за обкръжаващия ни свят, за науката ни — всичко се основава на изцяло погрешни принципи. Не незавършени, а погрешни.
— Че не е ли така, независимо от истината?
— Поне засега не можем да го твърдим със сигурност. Един учен през миналия век е казал, че достатъчно напредналата технология става неотличима от вълшебството…
„Артър Кларк“ — помисли си изменчивият, но премълча. Беше се срещал с него при изстрелването на „Аполо“ през 1970.
— Което е едно възможно обяснение. Науката ни със сигурност е много по-изостанала от тяхната. Все едно да се върнеш във времето на Нютон и да му покажеш холограма.