— Така… изключих камерите вътре. Ще има да давам обяснения…
— Мисля, че мога да се справя с този проблем, когато излизаме.
— И от компютри ли разбираш?
— Известно време учих в Масачузетския технологически. — Изменчивият отвори едно шкафче. — Ще слагаме ли костюми?
— Не е необходимо. В момента вътре атмосферата е нормална. — Той сложи ръка на следващата врата. — Сезам, отвори се — прошепна тихо и вратата бавно се отмести. Оказа се вход на шлюзова камера. От другата страна имаше също такава врата, но без ключалка и система за идентификация.
Прекрачиха високия праг и Ръс все така тихо каза:
— Затвори се.
Вратата зад тях се затвори, но тази отпред не се отвори.
— В камерата има двама души — чу се механичен глас. — Необходима ми е гласова идентификация на този, който не е Ръсел Сътън.
— Аз съм Джейн — отвърна изменчивият. — Сезам, отвори се. — Вратата се отмести и продължиха по друг дълъг коридор, който свързваше помещението с обекта и основната сграда. Над главите им потрепваха флуоресцентни лампи. Стъпките им отекваха в глухите метални стени, целите покрити с надписи и рисунки от минавалите често по коридора. Имаше поезия, но имаше и мръсотии.
Последният участък от стената съдържаше 31433 единици и нули, изписани грижливо с черен флумастер.
Последна херметична врата, дебела като на банков трезор, зад която беше самата лаборатория с обекта. В мига, в който влязоха, от тавана с отчетливо изщракване блеснаха ярки светлини и двамата видяха положения върху метално скеле обект, насочения към него мощен лазер, двата безполезни микроскопа, редовете от системи за комуникация… и един мъж, прав, със скръстени ръце. Хамелеонът.
— Джек? — възкликна Ръсел.
47.
Апия и отвъд
Съществото, което сега беше Джек, кимна.
— Добре дошли. — Натисна едно копче и херметичната врата се затвори.
— Пазачът не ни каза…
— Помолих го да не казва.
— Значи си ни очаквал? — Ръсел сложи ръка на рамото на изменчивия.
— О, да. В известен смисъл те очаквах от доста време. — Гледаше изменчивия. — Джейн. Шарън. Рей. Наистина ли си била и телевизор?
И двамата втренчиха в него втрещени погледи.
— Поставих микрокамера в бунгалото ти, Ръс. Имаше доста забавни моменти, но нито един, колкото тази вечер.
Ръсел отвори уста, но не можа да произнесе нито думичка.
Изменчивият скръсти ръце.
— Значи знаеш какво съм.
— Всъщност не. — Джек разпери ръце и в миг се превърна в двойник на Ръсел, макар че все още носеше дрехите на Джек.
— Божичко! — възкликна Ръсел.
— Това беше доста добре — каза Шарън.
— Ти не можеш да го направиш, нали? Наблюдавах те и ти отне няколко минути, за да си промениш лицето. Но може би защото се упражняваш едва от стотина години.
— А ти откога се упражняваш?
— От Каменната ера, струва ми се. Но не помня някога да е ставало по-бавно. — Той отново се преобрази в Джек и пристъпи към Шарън.
— Знаеш ли откъде сме дошли? — попита го тя.
— Не мисля, че с теб сме от един и същи тип, скъпа. Не мога да стана телевизор, нито голяма бяла акула или жена. Мога да приличам на всеки мъж, но способностите ми се простират дотук. Ние сме различни видове.
— Но може би от една и съща планета? Или време?
— Или измерение. Но както и да е. — Той се изправи пред Шарън и я огледа внимателно. — От хиляди години търся някой като теб.
— Значи проектът — намеси се Ръсел — е бил само примамка, капан…
— Да и не. Обектът е истински. — Хамелеонът не сваляше очи от изменчивия. — Открих го години преди инцидента с подводницата.
— Ако е било инцидент — каза изменчивият.
— Наложи се да се издигна доста нависоко. Един действащ контраадмирал може да постигне много неща зад кулисите. Накарах ги да се доближат до обекта и след това задействах дистанционно заложения взрив.
— Сто и двайсет невинни жертви? — попита Ръсел.
Джек го погледна учудено.
— Забрави ли колко умират всеки ден от глад на тази планета?
— Но защо е било необходимо да…
— Всичко приключи за четири минути. Само не ми плачи. — Той кимна към близката маса. — Да седнем.
Те седнаха. Хамелеонът също седна и си наля кафе от един термос.
— Искате ли?
Изменчивият си наля, но не отпи. Ръсел се въртеше неспокойно.