— От колко време си Джек Халибъртън? Ти ли написа…
— „Батискафски изследвания и измервания“? Не. Но съм я чел, разбира се. Приех самоличността на Халибъртън през 2015, защото той ми се стори най-подходящият човек за откриването и изваждането на обекта.
— Уби ли го?
— А какво да направя — да го осиновя? Една вечер излязохме заедно с яхтата. Строших му врата и го спуснах с котва на дъното. Радвай се, че не си бил ти. А можеше.
— И винаги ли си бил учен? — попита изменчивият.
— Рядко. Обикновено избирам войнишкото препитание. Спомена, че си участвал в батаанския Марш на смъртта. От коя страна?
— На Щатите.
— Странно решение. Аз бих избрал Япония.
— И уби Джек Халибъртън — попита Ръсел — просто така?
— Не — не „просто така“. — На лицето му се изписа досада. — Не че ме затрудни, но преди това трябваше да го изуча. Както изучавах теб, Ръсел. Готвиш се да ме нападнеш, подушвам норадреналин в потта ти. Не го прави. Ще те смачкам като муха.
— Но все пак ще трябва да ме премахнеш — отвърна Ръсел. — И нея също. За да опазиш тайната си…
— Не вземай прибързани решения, Ръс. Имам по-интересни възможности от тази да ти видя сметката. — Обърна се към изменчивия. — Батаан беше ужасен. Сигурно си се наслаждавал на болката.
— Не. Но мога да я владея. Понякога се налага да я понасям, за да разбера какво е да си човек.
— И защо ти трябва? Все едно човек да иска да разбере какво е да си ряпа.
— Не е същото.
Хамелеонът поклати глава.
— Ти ги харесваш. Дори смяташ, че обичаш един от тях. Все едно да обичаш ряпа.
— Никога ли не си харесвал или обичал някого? От Каменната ера?
В миг хамелеонът се преобрази в страховит главорез, целият в белези и татуировки, и улови Ръсел за китката.
— Казах ти нещо — изръмжа той. — Не го прави. — Ръсел изпусна молива, който бе стиснал като нож.
— Не смей да го закачаш!
Хамелеонът се превърна отново в Джек Халибъртън, мършав седемдесетгодишен старец, но продължаваше да държи Ръсел в желязната си хватка.
— И как ще ме спреш?
Шарън чукна масата с показалец. Дълго извито парче дърво подскочи нагоре и тя го улови. Подаде му го като дар.
— Бих могъл да ти го завра отзад и да го строша!
Хамелеонът пусна Ръсел и се наведе напред.
— Това сериозно предложение ли е? Защото може да ми допадне. Веднъж вече ме набиваха на кол, тогава бях кръстоносец, и се наложи да се престоря на умрял.
Хвана с два пръста дървото и бавно го пусна в гърлото си, като гълтач на саби. Затвори уста, изкашля се и повдигна рамене.
— Това ли е най-страшното, което можеш да предложиш?
Шарън бавно поклати глава.
— Не виждам защо трябва да сме съперници. Бихме могли да се учим един от друг.
— Аз вече се научих. Ти също. — Той махна към обекта зад нея. — Какво искаше да кажеш с това, че е пратил „песен“? Мислиш ли, че би могъл да общуваш с него чрез глас?
— Акустични вибрации. Правил си го с твоя соленоид.
— Защо не опиташ тогава? Хайде, запей му любовна песен.
Шарън се надигна бавно и отстъпи заднешком, без да сваля очи от хамелеона и Ръсел.
— Ако го докоснеш…
— Не си го и помислям. Хайде, действай!
Тя застана до обекта и положи длан върху него — и подскочи като от електрически ток.
— Какво има? — попита Ръсел.
Шарън поклати глава, наведе се и издаде тих вибриращ звук. Беше като песен, но неземна, с ниски гъгнещи тонове и забързан ритъм на Морзова азбука.
След четирийсет и пет секунди млъкна. И тримата гледаха обекта. Нищо не се случваше.
Хамелеонът се надигна и бавно се приближи до Шарън. Ръсел го последва.
— Изглежда, няма да се получи.
— Почувствах нещо. Дай му време.
— Време имаме колкото щеш. Не се тревожи. — Хамелеонът я улови за ръката и я погали нежно. — Ръчичката оздравя ли?
— Разбира се.
— Жалко. — Той дръпна рязко и силно надолу, ставата изпука и ръката се откъсна. Миг по-късно другата й ръка се стовари върху лицето му и му строши долната челюст, която увисна безпомощно.
Той се олюля, отстъпи назад и притисна челюстта си с ръце.
— Какво правиш? — попита го Шарън. След първоначалното рукване кръвта от раната бе секнала.
Необходими му бяха няколко секунди, за да върне челюстта на мястото й.