— Ейбрахам Линкълн! Наистина, той е! Добре дошъл, сър, и не ни се сърдете, че не ви обърнахме веднага внимание! Поизменили сте се откакто не сме се виждали.
Трябваше да седнем на масата при другите ей така, както си бяхме, и едва тогава стана дума за непознатия.
— Между нас е и сър Дейвид Холмън, който ни оказва честта да бъде наш гост от една седмица — представи ни го Уилмърс. — После ще мога да ви представя и мастър Белфорт, който слезе в долината, за да наблюдава прибирането на реколтата. Той е изискан джентълмен, казвам ви, не съм виждал толкова опитен и сръчен човек. А с картите умее направо като с магическа пръчка да прави каквото си ще.
Завърза се много оживен разговор и аз се учудих, че Линкълн почти не взимаше участие в него. Защо хвърляше от време на време към мастър Холмън такива остри и проницателни погледи, когато той не можеше да ги забележи? Нима той беше човекът, когото Ейбрахам търсеше?
В този момент вратата се отвори и просто не можах да се сдържа, скочих на крака и втренчих опулените си очи във влезлия. Гъстата черна брада и тъмната коса ме пообъркаха, а може би и облеклото, което беше като на някой заможен джентълмен, ала бих могъл да се закълна, че… но по-нататък не можах да продължа мислите си — Гай Уилмърс стана:
— Ето, мастър Белфорт идва. Да ви го представя, джентълмени! Той е…
— Мастър Белфорт? — каза Линкълн. — Струва ми се, че този човек спокойно може да се казва и Фред Флетър или Уилям Джоунс, ако само признае, че е самият Канада Бил!
— Канада Бил ли? — попита Фред Хамър, като грабна първия нож, който видя, и се надигна.
— Дръжте си езика, сър! — каза Джоунс, защото това наистина беше той и сега го познах по гласа. — Не може безнаказано да се обижда един джентълмен.
— Това е така — отвърна Линкълн, — но сигурен съм, че не съм обидил джентълмен. Колко корени от репей и адски камък си изразходвал, за да си боядисаш косата черна? Ще ти дам един добър съвет: когато решиш друг път да си боядисваш косата, използвай оловен гребен, тогава тя потъмнява до самите корени, а сега там е останала съвършено светла. Мастър Уилмърс, казахте, че той правел с картите направо магии. Не ви ли показа малко как се играе «Three cards monte»?
— Да, и при това спечели хубави пари — отвърна Фред Хамър. — Остарял съм и очите ми са отслабнали, иначе трябваше веднага да го позная. Но сега няма вече съмнение, че пред мене стои убиецът на Мери by god [16], ще си получи заслуженото веднага!
— Да не би да искате да заколите собствения си гост, Фред Хамър? — попита Канада Бил. — Можете ли да докажете, че аз съм застрелял дъщеря ви?
— Застреля и баща ми! — намесих се аз. — Не, не можем да го докажем, но можем да се закълнем, че е истина. А също така, че насъска индианците срещу форта.
В този момент Линкълн се приближи до него.
— Човече, ще ти кажа, че бихме могли бързо да свършим с тебе. Сигурно знаеш, че мастър Линч [17] е строг съдия, ала ти си гост в тази къща, а ние като свободни граждани на Съединените щати съдим някого само при пълни доказателства! Сигурно е, че тези джентълмени няма да си искат парите, които си им отнел: те стоят много по-високо от Канада Бил и няма да се унижават. Затова ще ти кажа моето решение: ще напуснеш веднага поселището, и то в срок от десет минути. В единадесетата минута започва да говори карабината ми, можеш да не се съмняваш в това!
— Да не би да сте собственик или господар на тази къща? — попита сега Дейвид Холмън. — Не можете да докажете нищо от това, в което обвинявате мастър Джоунс, а на карти играхме честно.
— Вярно е, че не съм господар тук, драги, но все пак имам нещо, което обикновено хората уважават. И ако казвам на този човек решението си, знам съвсем точно какво правя.
— Я ни покажете това «нещо», сър!
— Ето го!
Той извади някаква хартия от джоба си, подаде му я и ми направи знак, който разбрах веднага. Излязох навън и измъкнах белезниците изпод одеялото. Когато се върнах в стаята, видях, че Холмън беше пребледнял и втренчено гледаше хартията.
— Е, мастър Холмън или Райър, или Панкрофт, или Енгстън, харесва ли ви този декрет? — попита Линкълн. — В Айова и Илинойс, и особено в Де Мойн очакват с голямо нетърпение човека, който носи тези хубави имена. Наистина е жалко, че ти липсва малкият пръст на лявата ръка. Неговото отсъствие те издаде. Ще отърва моя приятел Уилмърс от двама гости, чието място не е в такава почтена къща!
— Стоп, сър, още не се е стигнало дотам! — извика Холмън.
Той хвърли изпитателен поглед към вратата и прозореца.
17
Чарлз Линч — плантатор от южните щати, пупуляризирал жестоката саморазправа под името «съдът на Линч».