— Да.
— Ще трябва да те занеса при него. Той ще…
— За Бога, недей!
— Защо?
— Той стреля по мене!
— Ах! С него ли тръгна? Как се казва? Или по-точно, как се казва сега?
— Уайт, доктор Уайт.
— Доктор, лекар! С какви ли неща не се е занимавал този мръсник! Но това ще е последната му професия. Този път ще сложа край на безчинствата му веднъж завинаги!
— Нима го познаваш?
— Много добре! Но сега това не е важно. Важното е как се чувстваш.
— По-добре ми е, дишам вече спокойно.
— Болят ли те гърдите.
— Не много.
— Тогава трябва да видим дали ще можеш да се изправиш и да ходиш. Подпри се на мене!
Опитът се оказа успешен. Той можеше да върви, макар и бавно. Пътьом Едуард предаде разговора, който беше имал с Уайт. Когато стигнаха недалеч от Санта Лусия, той остана скрит малко настрани. Олд Файърхенд го накара да му опише разположението на болницата и се отправи към сградата, за да търси Уайт. Жилището му беше заключено. Тогава той се заизкачва по лошо осветените стълби към тавана, отвори вратата, без да почука. Наоколо бяха леглата на пациентите, а до една малка масичка седеше асистентът. Последният се изправи, зачуден от това късно посещение. А когато разгледа по-добре посетителя, дори се изплаши.
— Кой сте вие? Какво търсите тук? — попита той.
— Търся доктор Уайт.
— Не е тук. Сигурно е долу при сеньор Вернер.
— А вие кой сте?
— Казвам се Громан и съм неговият асистент.
— Тогава елате малко насам, мистър Громан. Трябва да поразгледам лицето ви.
Той го придърпа към светлината, огледа го и след като строгите му черти придобиха по-благ израз, каза:
— Не ми приличате на подлец.
— И наистина не съм. Винаги съм бил честен човек. Но какво е това странно поведение, сър?
— Ще ви кажа. Чували ли сте името Олд Файърхенд?
— Да.
— Аз съм неговият собственик. Но я ми кажете какво мислите за вашия шеф, доктор Уайт?
— Сър, не знам каква цел преследвате с вашия странен въпрос!
— Е… току-що той извърши опит за убийство.
— Zounds! Не думайте! Сигурен ли сте? Говорете! Къде? Кого?
— Търпение, сър! Ще чуете всичко! Но преди това…
— Преди това ме изслушайте! Всъщност е тайна, но на вас мога да я разкрия. Аз съм детектив.
— Таен полицай. Като асистент на този доктор Уайт?
— Тъкмо на него! Познавате ли Канада Бил?
— От време на време чувах нещо за него, казваха, че бил един от най-големите мошеници на длъж и шир. Но сега е изчезнал от дълго време.
— Е, добре, изглежда, че така нареченият доктор Уайт е Канада Бил. Ще ви разкажа всичко. Но, сър, кажете ми преди това какво знаете за този опит за убийство!
Олд Файърхенд му разказа как стояха нещата и тогава, без да премълчава нищо, Громан сподели с него следното:
— В такъв случай трябва да съм искрен с вас. По-рано работех като фармацевт и бях назначен при мистър Кливлънд в Норфок, Северна Каролина. Тогава при него постъпи на работа някой си Деър, който имаше добри препоръки и затова бе назначен. Тези препоръки обаче бяха фалшифицирани, в това успяхме да се убедим по-късно. Скоро се установи, че той разбира от фармация по-малко и от начеващите фармацевти. Между него и шефа се разиграха много сериозни сцени, след което Деър изчезна внезапно, а с него изчезна и съдържанието на касата с цялото състояние на Кливлънд. Обичах шефа си, беше мой благодетел. Загубата го съсипа съвсем. Полицията не намери никаква следа от престъпника и аз реших лично да го издиря. Докато го търсех, попаднах в дирите на други лица, които бяха преследвани като него и които бяха предадени от мен на правосъдието. Това ми създаде добро име в полицията и ме назначиха като детектив. От този момент разполагах вече с по-големи средства от различен характер и с тяхна помощ успях да се добера до някои опорни точки. Продължих разследванията си, докато най-сетне открих сигурна следа, която ме доведе до тук.
— До Уайт?
— Да. Той е онзи Деър.
— Но той трябва да ви е познал!
— Разбира се, но аз така му обясних нещата, че ме назначи — естествено само за да ме накара да мълча. И сега работя като асистент при него, но нито за миг не съм сигурен за живота си. Всеки час очаквам да ме премахне от пътя си по някакъв начин, за да се отърве от един свидетел на миналото си. Едва ли можете да си представите каква бдителност и колко предпазливост се изискват от мене!
— Защо не го обезвредите?
— Как мислите, че мога да го сторя?
— Като го арестувате.