Петер фон Трамин
Канализационният съветник
Когато онази вечер излязох от къщи, към мене се приближи някакъв мъж, който въпреки мъглата и навъсеното небе бе с тъмни очила. На ръст беше дребен и носеше черна, блестяща от влагата мушама.
— Вие сте били, значи… — попита той с утвърдителен тон и изненадващо здраво ме улови за десния лакът, — вие сте били, значи, много наблюдателен?
Открай време проявявам склонност към кошмари; но поради дългогодишната привичка лесно ми се удава, дори като спя, винаги да съзнавам, че това е само сън; ето защо обикновено с игрива усмивка следвам обърканите намерения, повели и действия на моите съновидения, развеселен се хвърлям в пропастите и в никакъв случай не бягам от изверга с топорчето. Наистина, стане ли положението прекалено неприятно, достатъчно е просто да си кажа: „Това е само сън!“ Незабавно всички привидения избледняват и аз се събуждам.
Сега, щом видях, че застаналият пред мене непознат има раздвоен език като на змия, положението почти ми достави удоволствие. Тъй че игриво казах:
— Имате право, аз съм извънредно наблюдателен.
— Много хубаво — рече непознатият и доволно въздъхна, — много хубаво, господине. Аз пък почти се опасявах, че не сте този, когото търся.
На това нямаше какво да отговоря, ето защо се задоволих да последвам мъжа, който трескаво ме затегли от пътната врата. Той ме вкара в едно малко нощно кафене, където, изглежда, го познаваха, защото келнерката учтиво поздрави:
— Добър вечер, господин канализационен съветник.
Без подкана тя ни отведе в едно сепаре, донякъде скривано със завеса от стъклени мъниста.
Дребният мъж не свали мушамата си, поръча бутилка бира и със зъби смъкна ръкавицата от свободната си длан. Видях, че между пръстите му, които завършваха с остри извити нокти, се обтягат ципи чак до третата фаланга.
Той наля от бутилката една чаша и я бутна към мен. Самият той не пиеше.
— Ще имате ли нещо против да пуснете лакътя ми? — попитах аз. — Хватката ви е извънредно болезнена, господин канализационен съветник.
Непознатият начаса ме освободи.
— Много се извинявам, правя го почти по навик — оправда се той.
Отпих една глътка и го погледнах въпросително.
— Вие живеете — започна разговора непознатият, — вие живеете на втория етаж в дом номер петнайсет.
— Точно така.
— А също… — продължи той, — също имате навика нощем да седите до прозореца и да гледате надолу към улицата. Бихте ли проявили изключителната любезност да ми кажете какво наблюдавате там?
— Ами — отвърнах аз, — всъщност виждам само част от тротоара срещу моя дом. Отзад се издига рекламно табло, а пред него има колона за афиши.
— И какво — продължи да разпитва моят събеседник, докато раздвоеният му език нервно играеше между необикновено острите бели зъби, — какво толкова интересно намирате в тази гледка, та често престоявате половината нощ на прозореца и се взирате навън?
— Главно обстоятелството, че понякога преминават хора.
Непознатият нервно оправи очилата си. Въпреки тъмния цвят на стъклата можах да разгледам очите му; те бяха без клепачи, като на риба, с кръгли, втренчени зеници.
— А няма ли… — каза той с почти груба настойчивост, — няма ли да е далеч по-благоприятно за вас, господине, ако предприемате наблюденията си денем? Независимо, че осветлението е по-добро, бихте имали все пак и по-богат избор от обекти за проучване.
— Извинете, че ви прекъсвам, господин канализационен съветник, но този, дори бих казал, банален материал никак не ме интересува. Съществува нещо съвсем друго, което ми изглежда особено необикновено и заслужаващо внимание. И може би няма да сбъркам, ако допусна, че тъкмо на това друго нещо дължа честта да се запозная с вас.
Достави ми известна наслада да видя смущението му. Той повторно облиза безцветните си устни, при което раздвоеният му език странно се премяташе и проблясваше, после с едната си длан, чудновато окосмена, потърка малката си, пъпкообразна брадичка.
— И какви необикновени случки… — най-сетне с усилие промълви той, докато адамовата му ябълка диво подскачаше, — какви необикновени случки имате предвид, господине!
Много доволен от въздействието на моите думи, аз се облегнах назад и отпих голяма глътка от чашата си.
Този сън потръгваше твърде интересно. Обърсах брадичката си и казах:
— Ами имам предвид изчезването на неколцина нощни минувачи. — И не без известна гордост от почти научната точност, с която бях провел наблюденията си, добавих: — През изтеклия месец забелязах не по-малко от девет души да преминават покрай колоната за афиши пред прозореца ми. Но „преминават“ всъщност не е вярната дума. Виждах ги да изчезват зад колоната, но повече не се появяваха от другата страна, колкото и да чаках.