— Всъщност — започнах аз, за да отклоня придружителя си от своеобразните му лудории, — ако мога да си позволя този въпрос, как тъй имате раздвоен език? Питам само за да се осведомя за една от вашите, хм, телесни особености.
Мислех си, че подобна невежливост ще го отвлече от неприятното му държане, и не се излъгах.
Канализационният съветник веднага се закова на място. Бе избързал няколко крачки напред, сега обаче се извърна и запристъпва към мене с такова застрашително изражение на лицето, че от внезапна уплаха косите ми почти се изправиха. Но той се овладя и гневно облещените му зъби изчезнаха под устните, които се изкривиха в усмивка.
— А как тъй… — процеди той, като многократно стрелна на сантиметри от устата си предмета на нашия разговор, — а как тъй вашият език, господине, има само един връх?
На този насрещен въпрос аз нямах отговор. Доволен бях, че междувременно сме стигнали до нашата цел — колоната за афиши.
Съвсем бързо, тъй че дори не успях да проследя с очи движението му, канализационният съветник отвори в повърхността на облепената с пъстри афиши колона една врата, която прилепваше толкова гладко, че не се забелязваше. Ала при по-внимателно взиране аз открих, че хартията на един рекламен плакат има дупка, която позволяваше на застаналия в колоната да гледа навън.
Когато понечих да последвам канализационния съветник, той ме отблъсна с рязко движение на ръката.
— Не… — той поклати отрицателно глава, — не, трябва да спазим церемониала, просто тъй съм свикнал. Сега ще се затворя тук вътре, а пък вие ще се върнете на ъгъла, после ще тръгнете към колоната и ще минете покрай нея, сякаш нищо не знаете. Тогава аз ще отворя вратата — тук той по извънредно неприятен начин облещи острите си зъби — и официално ще ви поканя да влезете.
Макар и учуден, аз дадох съгласието си и точно изпълних указанията му. Докато почти преминавах покрай тайната врата и вече градях предположението, че канализационният съветник си е позволил да се пошегува с мене, внезапно капакът отхвръкна, две твърди като стомана ръце ме уловиха за гушата и ме въвлякоха вътре в колоната. Преди още да мога да разсъдя, той ме запокити срещу стената и с мълниеносни хватки, които издаваха дългогодишна практика, ме прикова с вериги към един железен станок. Сега канализационният съветник завъртя една ръчка и с нея приведе в движение около оста станока, който имаше формата на буквата Х. Краката ми полетяха нагоре и аз увиснах с главата надолу. Косите ми се завлачиха по пода в някаква лепкава, полусъсирена течност. Очите ми щяха да изскочат от орбитите, когато забелязах, че това е пролята кръв — тя се изцеждаше в тъмна вадичка през един кръгъл отвор в пода, където едва можеше да се различи най-горното стъпало на ръждива желязна стълба, водеща надолу в шахтата, от която възлизаха вонящите изпарения на каналите. Картината се осветяваше от едно газениче, в чието пламъче за мой неизразим ужас видях, че канализационният съветник вече е измъкнал дълъг, лъскав, изглежда, необикновено остър нож и сега с него кляка пред мене.
— Много съжалявам — процеди той, като се люлееше на петите си, — много съжалявам, че трябва толкова да ви разочаровам. Навярно съществува някое тайно общество, което се подвизава тук долу в каналите, но мъжете и жените, чието изчезване вие, господине, сте забелязали за свое нещастие, не се числят към него. Ние сме само малцина, които дебнем в колоните за афиши в този град…
Понечих да извикам, но той мълниеносно затули устата ми с длан.
— … които дебнем тук за плячка, когато сме гладни.
Ръката му преви главата ми надолу, тъй че шията ми се откри свободно за неговия нож, чието острие докосна гърлото ми. В моя безпаметен страх аз направих конвулсивно движение, тъй че стоманата одраска кожата; усетих как топла капка кръв потече по извивката на шията към брадичката.
Това вече бе достатъчно; повече не можех да издържам. Трябваше да се събудя.
— Това е само сън! — изкрещях тъй, че дробовете ми щяха да се пръснат.
Под страшната хватка на канализационния съветник думите ми се превърнаха само в стенещ звук.
Но извергът ме разбра и ухилен поклати глава.
— Мамите се… — рече той с мляскане, което бе тъй далече от всякакъв сън, че светкавично ме накара да осъзная ужасната истина, — мамите се, както вече мнозина други преди вас, господине.
И ми преряза гърлото.
1976