Джулия се изправя и запалва още една лампа. Ана вече говори на всички — на Джулия, на прозореца, на стените, на улицата, на дъжда.
— Бедничкият Франк — казва и преглъща сълзите си. — Не знам къде е. Никога не успя да намери своето място в този живот. Майка му отрови цялото му съществуване! И тогава видя канала и разбра, че там е уютно и спокойно. О, бедничкият ми Франк! О, бедничката ми Ана!… Джулия, защо не успях да го запазя, докато беше с мен?! Защо не го откъснах от майка му?!
— Млъкни! И повече да не съм те чула!
Ана се обръща към прозореца и хлипайки тихо, го докосва с длан. След няколко минути сестра й пита:
— Свърши ли?
— С какво?
— Ако си престанала да цивриш, ела и ми помогни, че тъй няма да свърша до сутринта.
Ана се приближава до сестра си.
— Какво има?
Джулия й посочва бродерията. Ана взима иглата и се приближава до прозореца. Мракът се сгъстява, дъждът сякаш го усилва, само приблясващите мълнии осветяват решетките на шахтите.
Работят мълчаливо около половин час. Джулия усеща, че очите й залепват, сваля очилата и се отпуска в креслото си.
Само след трийсет секунди отваря очи, защото чува хлопване на входната врата.
— Кой е? — пита тя, опипвайки в тъмното за очилата си. — Някой чука ли, Ана?
Когато слага очилата си, тя с ужас открива, че столът на Ана е празен.
— Ана! — пищи и се затичва по коридора. Вратата е отворена и дъждът злорадо бие по пода.
— Сигурно просто е излязла за минутка — казва Джулия с треперещ глас, озъртайки се късогледо в тъмнината. — Сегичка ще се върнеш, нали, Ана? Кажи нещо, сестричке!
Решетката на шахтата се повдига бавно и пак бавно се спуска. Дъждът продължава да плющи неистово.