— Роден съм в Неапол — рече той. — Там всяка година скопяват две-три хиляди деца: едни умират от тази операция, други придобиват глас, по-сладък от гласа на жена, трети пък отиват да управляват държави. Направиха ми тази операция с голям успех и аз пеех в параклиса на госпожа принцеса Палестрина.
— На майка ми! — извиках аз.
— На вашата майка! — извика той, като се разплака. — Как! Вие, значи, сте младата принцеса, която възпитавах до шестгодишна възраст и която още тогава обещаваше да стане тъй красива, каквато сте?
— Това съм самата аз. Майка ми, разсечена на късове, лежи под куп трупове на четиристотин крачки оттук.
Разказах му всичко, което ми се беше случило. И той също ми разказа своите приключения: как едни християнска държава го изпратила при султана на Мароко, за да сключи договор, въз основа на който тя ще му достави барут, топове и кораби, за да му помогне да съсипе морската търговия на другите християни.
— Моята мисия е завършена — каза този почтен евнух. — Ще замина с кораб от Сеута и ще ви върна в Италия. „Ма che sciagura d’essere senza cogl!…“
Аз му благодарих със сълзи на умиление. Но вместо да ме отведе в Италия, той ме откара в Алжир и ме продаде на бея на тази провинция. Едва ме бе продал и чумата, която беше обиколила Африка, Азия и Европа, избухна в Алжир със страшна сила. Вие сте виждала земетресения, госпожице, но виждала ли сте чума?
— Никога — отвърна баронесата.
— Ако бяхте виждала чума — поде старата, — щях те да признаете, че е много по-страшна от земетресение. В Африка тя е много разпространена. И аз с разболях от чума. Представете си какво положение за дъщерята на един папа, едва петнадесетгодишна, която за три месеца е преживяла бедност и робство, била е изнасилвана почти всеки ден, чиято майка е била съсечена на четири пред очите й, която е познала глад и война, и да умира от чума в Алжир. Все пак аз не умрях, но и моят евнух, и беят, и почти целият алжирски харем загинаха.
Когато минаха първите опустошения на тази страхотна чума, започнаха да разпродават робите на бея. Един търговец ме купи и ме отведе в Тунис, там ме продаде на друг търговец, който ме препродаде в Триполи, от Триполи бях продадена в Александрия, от Александрия ме препродадоха в Смирна и от Смирна — в Константинопол. Най-после мой господар стана един ага на еничарите. Наскоро след това той бе изпратен да защитава Азов срещу русите, които бяха обсадили града.
Агата, който беше твърде галантен мъж, водеше със себе си целия си харем. Настаниха ни в един малък форт на Палус Меотидес6, където ни пазеха двама черни евнуси и двадесет войници. Избиха невероятно много руси, но и те ни го върнаха тъпкано: Азов мина под огън и меч, нямаше пощада за никого, не гледаха ни пол, ни възраст. Само нашият малък форт се държеше още и врагът реши да ни сломи с глад. Двайсетте еничари се заклеха, че никога няма да се предадат. Страшният глад ги принуди да изядат двамата ни евнуси, само и само да не нарушат клетвата си. След няколко дни решиха да изядат и жените.
Ние имахме обаче един много благочестив и много състрадателен имам, който им държа една хубава проповед и ги убеди да не ни убиват напълно.
— Отрежете — каза им той — само по едно задно полукълбо на тези дами и ще се нагостите добре, ако това не ви стигне, след няколко дни ще можете да си набавите още толкова храна. Небето ще ви бъде благодарно за вашето милосърдие и гладът ви ще бъде утолен. Той беше много красноречив и ги убеди; направиха ни тази ужасна операция, имамът ни намаза със същия мехлем, който се слага на обрязаните деца; всички жени в харема бяхме пред прага на смъртта.
Еничарите току-що се бяха нахранили с това, което ние им бяхме доставили, и ето че русите пристигнаха, качени на плоски кораби. Нито един еничарин не се спаси. Русите не обърнаха никакво внимание на състоянието, в което се намирахме. Но навсякъде се срещат френски хирурзи. Един от тях, който беше много сръчен, се погрижи за нас и ни излекува. Цял живот ще си спомням, че щом се затвориха раните ми, той започна да ми прави предложения. Впрочем той утешаваше всички ни, като ни уверяваше, че подобни неща се случват при много обсади и че такъв бил законът на войната. Щом можеха вече да ходят, отведоха моите другарки в Москва. При подялбата аз се паднах на един болярин, който ме направи своя градинарка и всеки ден ми удряше по двадесет удара с бич. Но след две години този благородник умря от изтезания заедно с тридесетина други боляри заради някакви дворцови истории. Възползвах се от това произшествие и избягах. Преминах цяла Русия. Дълго време бях слугиня в една кръчма в Рига, после бях в Рощок, във Висмар, в Лайпциг, в Касел, в Утрехт, в Лайден, в Хага, в Ротердам. Остарях в нищета и безчестие, имах само половин задник и постоянно си спомнях, че съм дъщеря на папа. Сто пъти исках да се самоубия, но все още обичах живота. Тази смешна слабост е може би една от най-пагубните ни черти, защото има ли нещо по-глупаво от това да желаеш да носиш вечно едно бреме, когато непрестанно ти иде да го хвърлиш на земята? Да се ужасяваш от живота си и да държиш на него? Да галиш змията, която те гризе, докато ти изяде сърцето?