Докато старата говореше така с всичкото благоразумие, което възрастта и опитността й бяха дали, в пристанището влезе един малък кораб. На борда му имаше един алкаид7 и много алгуасили8. Ето какво се беше случило.
Старицата беше вярно отгатнала, че именно онзи францискански калугер с широки ръкави9 е откраднал парите и накитите на Кюнегонд в град Бадахос, когато бягаше с Кандид. Този калугер се опитал да продаде някои от откраднатите скъпоценности на един златар, който обаче познал, че това са скъпоценности на великия инквизитор. Францисканецът признал, преди да го обесят, че ги е откраднал, посочил хората, от които ги е взел, и пътя, по който те са тръгнали. Така бягството на Кюнегонд и Кандид било разкрито. Проследили ги до Кадикс и без да губят време, изпратили един кораб след тях. И този кораб беше вече в пристанището на Буенос Айрес. Из града се пръсна слух, че от кораба ще слезе един алкаид и че гонят убийците на негово преосвещенство, великия инквизитор. Съобразителната старица разбра в един миг какво трябва да се направи.
— Вие не можете да избягате — каза тя на Кюнегонд, — а и няма от какво да се боите, вие не сте убила негово преосвещенство. Впрочем и губернаторът, който е влюбен във вас, няма да позволи да ви сторят зло. Затова останете тук.
След това старицата веднага изтича при Кандид.
— Бягайте — каза му тя, — или след час ще бъдете изгорен. Няма нито миг за губене.
Но как да се раздели Кандид от Кюнегонд и къде да се укрие?
ГЛАВА XIV
КАК КАНДИД И КАКАМБО БЯХА ПРИЕТИ ПРИ ЙЕЗУИТИТЕ В ПАРАГВАЙ
Кандид беше довел от Кадис един слуга, от онези, които се срещат често по бреговете на Испания и на колониите. Той беше четвърт испанец, роден от една метиска в Тукуман. Едно след друго бе опитвал разни занаяти — певец в черковен хор, клисар, моряк, калугер, търговски посредник, войник и лакей. Наричаше се Какамбо и много обичаше господаря си, защото господарят му беше много добър човек. С най-голяма бързина той оседла двата андалузки коня.
— Хайде, господарю, да последваме съвета на старата. Да възседнем конете и да препуснем, без да се обръщаме назад.
Сълзи бликнаха от очите на Кандид:
— О, скъпа Кюнегонд! Нима трябва да ви напусна в момента, когато господин губернаторът се готви да ни ожени! О, Кюнегонд, която доведох от толкова далеч, какво ще стане с вас?
— Ще стане каквото може — рече Какамбо, — жените никога не се чудят какво да правят със себе си. Господ ще се погрижи за нея. Да бягаме.
— Къде ме водиш? Къде отиваме? Какво ще правим без Кюнегонд? — казваше Кандид.
— Кълна се в свети Жак от Компостел — рече Какамбо, — вие щяхте да воювате срещу йезуитите. Нека сега да отидем да воюваме за тях. Познавам доста добре пътищата и ще ви заведа в тяхното царство. Те ще бъдат възхитени да приемат във войската си капитан, който знае да прави военни упражнения по български. Ще натрупате приказно богатство. Когато на един човек не му върви в един свят, той намира късмета си в друг. Много голямо удоволствие е да виждаш и да правиш нови неща.
— Значи, ти си бил вече в Парагвай? — запита Кандид.
— Да, разбира се — рече Какамбо. — Бил съм прислужник в колежа „Възнесение“ и познавам управлението на los padres10 като улиците на Кадикс. Възхитително нещо е това управление. Кралството има вече над 300 левги в диаметър. Разделено е на тридесет провинции. Los padres имат всичко, а народът — нищо. Това е най-великото произведение на разума и справедливостта. Колкото до мен, не мога да си представя нищо по-божествено от los padres, които тук воюват с испанския и с португалския крал, а в Европа изповядват тези крале. Тук те убиват испанци, а в Мадрид ги изпращат на небето, това ме възхищава. Напред, ще бъдете най-щастливият от всички хора. Колко ще се радват los padres, когато чуят, че при тях идва един капитан, който знае да се бие по български!
Щом стигнаха до първата гранична стража, Какамбо им каза, че един капитан иска да говори с негово преподобие командира. Отидоха да уведомят голямата стража. Един парагвайски офицер изтича, хвърли се в краката на командира и му съобщи новината. Най-напред обезоръжиха Кандид и Какамбо, после отведоха двата им андалузки коня. Двамата чужденци трябваше да минат между две редици войници. Командирът стоеше на края с трирога шапка на глава, със запретнат плащ, с меч на кръста, с късо копие в ръка. Той направи някакъв знак. Веднага двадесет и четири войници заобиколиха новодошлите. Един сержант им каза, че трябва да чакат, че командирът не може да говори с тях, че преподобният провинциален отец не разрешава на никой испанец да си отвори устата, освен в негово присъствие, и да остане повече от три часа в страната.
9
Францискански калугер с широки ръкави — така били наричани онези монаси, които имали рента, плащана от държавата.
10
los padres (исп.) — отците. Имат се предвид йезуитите, които испанският крал Филип III натоварил да управляват Парагвай в 1608 г. Тяхното управление траяло до 1767 г.