— Не очаквах, че са толкова добросърдечни — каза най-после той на Какамбо, който му отвърна:
— Хубаво ни наредихте, господарю! Вие убихте любовниците на тези госпожици.
— Любовниците ли! Възможно ли е! Ти се подиграваш с мене, Какамбо. Как ще докажеш това?
— Драги господарю — отвърна Какамбо, — вас всичко ви учудва. Защо намирате странно, че има страни, където маймуните могат да получат благоволението на дамите? Те са една четвърт хора, както аз съм четвърт испанец.
— Уви — поде Кандид, — спомням си, философът Панглос разказваше някога за подобни случаи. От тези кръстосвания се раждали египани, фавни, сатири, които много велики хора от античността били виждали. Но аз си мислех, че това са басни.
— Сега вече се убедихте, че е истина — рече Какамбо. — Така постъпват хората, които не са получили образование в известна област. Страхувам се само да не би тези дами да ни навлекат някоя беля.
Тези разумни разсъждения накараха Кандид да напусне поляната и да навлезе в гората. Там той и Какамбо довечеряха, след което, проклинайки португалския инквизитор, губернатора на Буенос Айрес и барона, заспаха върху мъха. Когато се събудиха, те почувстваха, че не могат да се помръднат; причината за това беше, че през нощта орехоните, жителите на тази страна, на които двете дами се бяха оплакали, ги бяха завързали с въжета от лико. Те бяха заобиколени от петнадесетина орехони, съвсем голи, въоръжени с лъкове и стрели, боздугани и каменни брадви. Едни от тях бяха турили вода да ври в един голям котел, други приготвяха шишове и всички викаха:
— Той е йезуит, той е йезуит! Ще си отмъстим и ще се наядем добре! Ще хапнем йезуитско месо, ще хапнем йезуитско месо!
— Нали ви казах, драги ми господарю — извика тъжно Какамбо, — че тези две момичета ще ни вкарат в беля.
Когато забеляза котела и шишовете, Кандид възкликна:
— Сигурно ще ни опекат или сварят. О, какво би казал моят учител Панглос, ако видеше каква е непокварената природа? Всичко е добре — така да бъде, но признавам, че е много жестоко да загубиш госпожица Кюнегонд и да бъдеш набучен на шиш от орехоните.
Какамбо никога не губеше присъствие на духа.
— Не се отчайвайте — каза той на обезсърчения Кандид. — Аз разбирам малко езика на тези хора и ще им говоря.
— Не пропущайте да им изтъкнете — рече Кандид — колко е отвратително и безчовечно да се пекат хора и колко нехристиянско е това.
— Господа — каза Какамбо, — значи, вие смятате, че днес ще изядете един йезуит? Отлично, напълно справедливо е да се отнасяме по този начин с враговете си. Действително, естественото право ни учи да убиваме ближния си и така се постъпва по цялата земя. Ако ние не използваме нашето право да ядем враговете си, то е, защото имаме друго, с което да се нахраним добре. Но вие нямате същите източници като нас. Разбира се, че е по-добре да изядете неприятелите си, отколкото да оставите на враните и гарваните плода на вашата победа. Но, господа, вие сигурно не бихте желали да изядете вашите приятели. Вие смятате, че ще набучите на шиш един йезуит, а в същност ще опечете един ваш защитник, който е враг на вашите врагове. Колкото до мен, аз съм роден във вашата страна. Господинът, когото виждате тук, е мой господар и не само не е йезуит, но вчера дори уби един йезуит и сега носи снетата от него дреха. Това е причината за вашата заблуда. За да проверите това, което ви казвам, вземете това расо и го отнесете на първата гранична бариера на кралството на los padres. Запитайте дали моят господар не е убил един йезуитски офицер. Това ще ви отнеме малко време. Всякога ще можете да ни изядете, ако установите, че съм ви излъгал. Но ако съм ви казал истината, вие, които познавате твърде добре принципите на държавното право, обичаите и законите, не може да не ни пощадите.
Орехоните намериха тази реч твърде разумна. Те натовариха двама първенци да отидат незабавно да научат истината. Двамата пратеници изпълниха умно поръчението и скоро се завърнаха с добри новини. Орехоните развързаха двамата си пленници, оказаха им всякакви любезности, предложиха им момичета, дадоха им да хапнат и пийнат и ги отведоха до границите на държавата си, като надаваха радостни викове:
— Той съвсем не е йезуит; той съвсем не е йезуит!