Кандид не преставаше да се възхищава от причината, поради която бе освободен.
„Какъв народ! — казваше си той. — Какви хора! Какви нрави! Ако не бях имал щастието да пронижа със сабята си брата на госпожица Кюнегонд, щях най-безмилостно да бъда изяден. Но в края на краищата непокварената природа е добра, щом тези хора, вместо да ме изядат, ми оказаха хиляди любезности, когато разбраха, че не съм йезуит.“
ГЛАВА XVII
КАК КАНДИД И СЛУГАТА МУ ПРИСТИГНАХА В СТРАНАТА НА ЕЛДОРАДО И КАКВО ВИДЯХА ТАМ
Когато стигнаха до границата на държавата на ореховите, Какамбо рече на Кандид:
— Виждате, че това полукълбо не е по-свястно от другото. Послушайте ме, нека се върнем обратно в Европа по най-краткия път.
— Как да се върнем? — каза Кандид. — И къде да отидем? Ако се върна в собствената си страна, българите и аварите колят там всичко живо, ако се върна в Португалия, ще бъда изгорен, ако останем в тази страна, рискуваме всеки момент да бъдем нанизани на шиш. Пък и как мога да се реша да напусна тази част на света, където се намира госпожица Кюнегонд?
— Да тръгнем към Кайена — рече Какамбо. — Там ще срещнем французи, те обикалят по целия свят. От тях ще можем да получим помощ. Може би Господ ще се смили над нас.
Не беше лесно да се отиде в Кайена. Те знаеха добре в каква посока трябваше да вървят, но планините, реките, пропастите, разбойниците, диваците представляваха страшни препятствия. Конете им умряха от преумора, запасите им се свършиха и цял месец те се хранеха с диви плодове. Най-после се озоваха край една рекичка, обградена от двете страни с кокосови палми, които спасиха живота им и им вдъхнаха нови надежди.
Какамбо, който подобно на старицата винаги даваше разумни съвети, каза на Кандид:
— Силите ни се изчерпаха, достатъчно ходихме пеш. До брега виждам една празна лодка. Да я напълним с кокосови орехи, да се качим в нея и да се оставим да ни носи течението. Всяка река води до някое обитавана място. Ако не срещнем приятни неща, поне ще открием нови неща.
— Да вървим тогава — отвърна Кандид — и дано Провидението ни закриля.
Те изминаха няколко левги край бреговете, които бяха ту китни, ту голи, ту ниски, ту скалисти. Реката ставаше все по-широка и най-после се скри под свод от страхотни скали, които се издигаха до небето. Двамата пътници имаха смелостта да се доверят на вълните и да навлязат под този свод. Реката, която се стесняваше на тава място, ги носеше напред със страшна бързина и бучене. След двадесет и четири часа те отново излязоха на светло, но лодката се разби в подводните скали и те трябваше да скачат от скала на скала цяла левга. Най-после откриха безкраен хоризонт, заграден от непристъпни планини. Страната беше обработена както за полза, така и за радост на очите. Навсякъде полезното се съчетаваше с приятното. Пътищата бяха изпълнени, или по-скоро украсени, с коли с прекрасни форми, изработени от великолепни материали. Мъжете и жените, които седяха в тях, бяха необикновено красиви, едрите червени овце, които теглеха колите, надминаваха на бяг и най-бързите андалузки, тетуански и мекинески коне.
— Ето все пак — каза Кандид — една страна, която е по-хубава от Вестфалия.
Той и Какамбо слязоха близо до първото село, което срещнаха. Няколко селски деца, облечени в изпокъсани дрехи от извезана със златна сърма коприна, играеха на плочки при входа на селото. Нашите двама приятели от Стария свят ги гледаха с удоволствие. Техните плочки бяха доста големи кръгли камъни — едни жълти, други червени, трети зелени — и имаха особен блясък. Пътниците рекоха да съберат няколко от тях, това бяха златни, изумрудени и рубинени плочки, най-малката от които би била най-голямото украшение дори за трона на Великия Могол.
— Щом играят с такива плочки — рече Какамбо, — тези деца несъмнено са синове на тукашния цар.
В този миг се появи селският учител, за да отведе децата отново в училището.
— Този пък — каза Кандид — е сигурно възпитателят на царските деца.
Малките дрипльовци веднага прекъснаха играта си и захвърлиха на земята плочките и всичко, с което си бяха играли. Кандид събра плочките, изтича до възпитателя и смирено му ги поднесе, като със знаци му даде да разбере, че техни царски височества са забравили златото и скъпоценните си камъни. Усмихвайки се, селският учител ги хвърли на земята, загледа се за миг с голяма изненада в лицето на Кандид и продължи пътя си.
Нашите пътници не пропуснаха случая и събраха златото, рубините и изумрудите.
— Къде сме попаднали ние? — извика Кандид. — Сигурно децата на царете в тази страна се възпитават много добре, щом ги учат да презират златото и скъпоценните камъни.