Какамбо беше не по-малко изненадан от Кандид. Най-после те се приближиха до първата къща на селото. Тя беше построена като европейски дворец. Голяма навалица се бе струпала пред вратата, а вътре имаше още повече хора, чуваше се много приятна музика и във въздуха се носеше чудесна миризма на готвено. Какамбо се приближи до вратата и чу, че хората говорят на перуански; това беше майчиният му език. Всички знаят, че Какамбо е роден в Тукуман, в едно село, където се говори само този език.
— Аз ще ви служа за преводач — каза той на Кандид. — Да влезем. Това е кръчма.
Веднага две момчета и две момичета от хана, облечени в златоткани дрехи, с коси, привързани с панделки, ги поканиха да седнат на масата. Поднесоха им четири супи и след това по два папагала, варен кондор, който тежеше двеста ливри, две много вкусни печени маймуни, чиния с триста колибри, друга чиния с шестстотин малки птички-орехчета, великолепни яхнии и чудесни сладкиши; всичко бе сервирано в чинии от планински кристал. Момчетата и момичетата от странноприемницата им наливаха разни питиета, направени от тръстикова захар.
Повечето от сътрапезниците наоколо бяха търговци и колари, всички извънредно учтиви. Те зададоха няколко въпроса на Какамбо с най-голяма дискретност и вежливост и отговориха на неговите въпроси по напълно задоволителен начин. Когато се наобядваха, Какамбо мислеше, че плаща сметката — така мислеше и Кандид, като сложи на масата две от онези големи златни плочки, които бе събрал пред селото, но гостилничарят и жена му избухнаха в смях и дълго се държаха за коремите. Най-после се успокоиха.
— Господа — каза гостилничарят, — виждаме ясно, че сте чужденци. Не сме свикнали да виждаме тук чужди хора. Извинявайте, задето се разсмяхме, когато ни предложихте да платите с камъчета, но и не е нужно да имате пари, за да обядвате тук. Всички странноприемници, създадени за улеснение на търговията, се плащат от правителството. Тук яденето ви беше скромно, защото нашето село е бедно, но навсякъде другаде ще бъдете приети, както ви подобава.
Какамбо преведе думите на гостилничаря на Кандид, който ги изслуша със същото възхищение и същото учудване, с което ги предаваше неговият приятел Какамбо.
— Каква е тази страна — казваха си те един на друг, — непозната по цялата земя, където всичко е тъй различно от останалия свят? Вероятно това е страната, където всичко върви добре, защото е абсолютно необходимо да има такава страна. Каквото и да казваше философът Панглос, често съм забелязвал, че във Вестфалия всичко върви доста зле.
ГЛАВА XVIII
КАКВО ВИДЯХА ПЪТНИЦИТЕ В СТРАНАТА ЕЛДОРАДО
Какамбо изрази пред гостилничаря голямото си желание да научи повече за страната. Гостилничарят му каза:
— Аз съм голям невежа и така ми е много добре. Но тук има един старец, който е бил някога в двореца; той е най-ученият и най-общителният човек в цялото царство.
Веднага отведоха Какамбо при стареца. Кандид сега беше по-малко важната личност и придружаваше слугата си. Влязоха в една доста обикновена къща — вратата й беше само от сребро, а стените бяха облицовани само със злато, но изковано с толкова вкус, че и най-богатите ламперии не можеха да се сравнят с тази украса. Наистина преддверието беше инкрустирано само с рубини и изумруди, но начинът, по който те бяха подредени, компенсираше тази крайна простота.
Старецът покани двамата чужденци да седнат на диван, напълнен с пера от колибри, заповяда да им поднесат питиета в диамантени чаши и след това задоволи, любопитството им с тези думи:
— Аз съм на сто седемдесет и две години и от покойния си баща, който беше царски оръженосец, научих за чудните промени в Перу, на които е бил свидетел. Царството, в което се намирате, е старата родина на инките, които твърде неблагоразумно излезли от него, за да покорят част от света, и накрая били унищожени на свой ред от испанците.
Онези князе от тяхното семейство, които останали в родната си страна, се оказали по-мъдри. Със съгласието на целия народ те заповядали никой жител, никога да не напуща нашето малко царство. Това именно спасило нашата невинност и нашето щастие. Испанците имали някакво смътно понятие за нашата страна, която те нарекли Елдорадо. Преди стотина години един англичанин, рицарят Рали, успял да се приближи до границата ни. Но тъй като ние сме заградени от непристъпни скали и пропасти, досега винаги сме били защитени от алчността на европейските народи, които проявяват някаква непонятна бясна жажда за камъчетата и калта на нашата земя. За да се сдобият с тях, те биха ни избили до последния човек.