ГЛАВА II
КАКВО СТАНА С КАНДИД, КОГАТО ПОПАДНА СРЕД БЪЛГАРИТЕ
Изгонен от земния рай, Кандид вървя дълго, без да знае къде отива, плачеше, вдигаше очи към небето и често ги извръщаше към най-красивия от всички замъци, където се намираше най-красивата измежду младите баронеси. Без да вечеря, той си легна сред нивите между две бразди, а снегът валеше на едри парцали. На следния ден, цял премръзнал, Кандид се довлече до близкия град, който се нарича Валдбергхоф-трарбк-дикдорф, без пукната пара, ни жив, ни умрял от глад и умора. Той застана тъжно на вратата на една кръчма. Двама души, облечени в синьо, го забелязаха.
— Другарю — каза единият, — ето един добре сложен младеж, който има необходимия ръст.
Те се приближиха до Кандид и твърде учтиво поканиха на обед.
— Господа — отвърна им Кандид с очарователна скромност, — правите ми голяма чест, но нямам с какво да платя обяда си.
— О, господине — каза му един от сините чужденци, — хора с вашата външност и вашите достойнства никога не плащат нищо. Нали сте висок пет стъпки и пет пръста?
— Да, господа, точно това е моят ръст — каза той, като се поклони.
— О, господине, седнете на масата. Не само ще ви платим обяда, но никога няма да допуснем човек като вас да остане без пари. Хората са създадени, за да си помагат едни на други.
— Прави сте — рече Кандид. — Точно това ми е казвал винаги господин Панглос и виждам, че наистина всичко се нарежда най-добре.
Предлагат му няколко екю, той ги взема и иска да подпише разписка, но господата отказват и най-после всички сядат на масата.
— Не обичате ли нежно?…
— О, да — отговори той, — обичам нежно госпожица Кюнегонд.
— Не — рече един от господата, — ние ви питаме дали не обичате нежно царя на българите2?
— Съвсем не — отговори той, — защото никога не съм го виждал.
— Как! Той е най-очарователният от всички царе. Трябва да пием за негово здраве.
— О, с удоволствие, господа. — И той пи.
— Достатъчно — казват му онези, — ето че сте вече опората, подкрепата и героят на българите. Вие вече спечелихте богатство и славата ви е осигурена.
Слагат му веднага окови на краката и го отвеждат в полка. Карат го да се обръща надясно, наляво, да вдига пушката, да сваля пушката, да се мери, да стреля, да тича и след всичко това му удрят тридесет тояги. На следния ден той прави упражненията не толкова зле и получава само двадесет тояги, на третия ден му удрят само десет тояги и другарите му гледат на него като на някакво чудо.
Изуменият Кандид не можеше още напълно да разбере как е станал герой. Един хубав пролетен ден му хрумна да отиде да се поразходи. Той вървеше все напред, смятайки, че човешкият род, подобно на животинския род, има право да си служи с краката си за собствено удоволствие. Не бе изминал и две левги и ето, че четирима други герои, шест стъпки високи, го настигат, връзват го и го отвеждат в тъмница. Запитаха го юридически дали предпочита да бъде бит с тояги тридесет и шест пъти от целия полк, или да получи наведнъж дванадесет оловни куршума в мозъка. Кандид напразно твърдеше, че човешката воля е свободна и че не желае нито едното, нито другото, но все пак трябваше да направи избор. По силата на Божия дар, наречен „свобода“, той се реши да мине тридесет и шест пъти под тоягите и направи две такива разходки. Полкът се състоеше от две хиляди души. Това правеше четири хиляди удара с тояга, които разкъсаха мускулите н жилите му от врата до задника. Тъкмо щеше да започне третото преминаване през тоягите, Кандид, който изнемогваше, помоли за милост, поиска да имат добрината да му пръснат черепа. Оказаха му това благоволение, завързаха му очите и го поставиха на колене. Тъкмо в този миг мина царят на българите, осведоми се за престъплението на потърпевшия и понеже беше надарен с голям гений, от всичко, което му казаха за Кандид, разбра, че младежът е метафизик и не знае нищо за земните неща. Царят му подари живота, воден от милосърдие, което ще бъде възхвалявано във всички вестници и през всички векове. Един достоен хирург излекува Кандид за три седмици, като си служеше с омекчителни мехлеми, препоръчани още от Диоскорид. Той вече имаше малко кожа и можеше да ходи, когато царят на българите даде сражение на царя на аварите.
2
Царят на българите — пруският крал Фридрих II. Волтер наричал прусите „българи“, а французите — „авари“.