Разговорът продължи дълго, въртеше се около формата на управление, нравите, жените, народните празненства, изкуството. Най-после Кандид, който все си имаше склонност към метафизика, каза на Какамбо да попита стареца дали техният народ има религия.
Старецът се изчерви.
— Но как можете да се съмнявате? — каза той. — Нима ни взимате за неблагодарници.
Какамбо смирено запита каква е религията на Елдорадо. Старецът пак се изчерви.
— Та нима има две религии? — рече той. — Аз мисля, че нашата религия е същата религия, която изповядват всички хора, ние се кланяме на Бога от вечер до сутрин.
— Нали и вие обожавате един-единствен бог? — запита Какамбо, който, в качеството си на преводач, изразяваше съмненията на Кандид.
— Очевидно е — каза старецът, — че няма нито двама, нито трима, нито четирима, нито много богове. Наистина хората от вашия свят задават много странни въпроси.
Кандид не преставаше да разпитва добрия старец с помощта на Какамбо. Той искаше да узнае как се молят на Бога в Елдорадо.
— Ние никога не му се молим — отговори добрият и достоен мъдрец. — Няма какво да искаме повече от него, той ни е дал всичко, което ни е нужно, ние само непрестанно му благодарим.
Кандид прояви любопитство да види техните жреци и запита къде са те.
Добрият старец се усмихна.
— Приятели мои — каза той, — ние всички сме жреци. Царят и всички глави на семейства пеят тържествено благодарствени химни всяка сутрин със съпровод от пет-шест хиляди музиканти.
— Как, значи, у вас няма калугери, които преподават, спорят, управляват, съзаклятничат и които нареждат да бъдат изгорени онези, които не споделят тяхното мнение?
— Да не сме луди! — възрази старецът. — Тук ние всички сме на едно мнение и не разбираме какво искате да кажете с вашите калугери.
Кандид слушаше тези думи с възторг и си казваше наум: „Колко различни са всички тези неща във Вестфалия и в замъка на господин барона. Ако беше видял Елдорадо нашият приятел Панглос, не би казвал вече, че замъкът Тундер-тен-тронк е най-хубавото нещо на земята. Няма съмнение, че човек трябва да пътува.“
След този дълъг разговор добрият старец заповяда да впрегнат шест овце в една каляска и изпрати дванайсет от своите слуги да заведат пътешествениците в двореца.
— Извинете ме — каза им той, — но моята възраст ме лишава от честта да ви придружа. Царят ще ви приеме по начин, от който няма да останете недоволни. Сигурен съм, че ще ни простите, ако някои обичаи в нашата страна не ви се понравят.
Кандид и Какамбо се качиха в каляската, шестте овце полетяха и за по-малко от четири часа пътниците пристигнаха в двореца на царя, разположен на единия край на столицата. Главната врата беше двеста и двайсет стъпки висока и сто стъпки широка. Невъзможно е да се опише от какво бе направена. Ясно беше обаче, че неизмеримо превъзхождаше камъчетата и пясъка, които ние наричаме „злато и скъпоценни камъни“.
Двайсет красиви девойки от гвардията посрещнаха Кандид и Какамбо, щом слязоха от каляската, заведоха ги в баните и после ги облякоха в роби, изтъкани от пух на колибри, след това първите сановници и техните дами ги отведоха в покоите на негово величество между две редици, от по хиляда музиканти всяка, защото такъв беше обичаят на страната. Когато наближиха тронната зала, Какамбо запита един от висшите царедворци как трябва да поздравят негово величество — дали трябва да паднат на колене, или да легнат по корем пред него, дали трябва да си сложат ръцете на главата или на задника, дали трябва да лижат праха по пода — с една дума, какъв е церемониалът.
— Обичаят е — отвърна царедворецът — да се прегърне царят и да се разцелува по двете бузи.
Кандид и Какамбо се хвърлиха на врата на негово величество, който ги посрещна по най-благосклонния начин, който можеше да си представим, и учтиво ги покани на вечеря.
Докато стане време за вечеря, разведоха ги да им покажат града — обществените сгради, които се издигаха до облаците, украсените с хиляди колони пазари, чешмите, от които шуртеше бистра вода или ликьор от захарна тръстика, водоскоците с розова вода, които бликаха непрестанно на големите площади, павирани с особен вид камъни, издаващи миризма, подобна на канела и карамфил. Кандид поиска да види съдебната палата и върховния съд. Отговориха му, че в Елдорадо няма съдилища и никой не се съди. Той запита дали има тъмници, казаха му, че няма. Най-много го изненада и най-голямо удоволствие му достави дворецът на науките, където видя една галерия, дълга две хиляди стъпки, цялата напълнена с математически и физически уреди.