— Виждате колко тленни са богатствата на този свят, приятелю, единственото сигурно нещо са добродетелта и щастието да видя наново госпожица Кюнегонд.
— Признавам, че е така — отвърна Какамбо, — но все пак са ни останали още две овце, които носят повече съкровища, отколкото някога би могъл да има испанският крал. Виждам в далечината един град. Предполагам, че е Суринам, който принадлежи на холандците. Дойде краят на нашите мъки, сега започва нашето щастие.
Когато наближиха града, те видяха един негър, който лежеше на земята само наполовина облечен, тоест носеше само гащи от синьо платно, левият крак и дясната ръка на този нещастник бяха отрязани.
— О, Боже Господи, как си изпаднал в това ужасно състояние, приятелю — го запита Кандид на холандски, — и защо лежиш тук?
— Чакам господаря си, господин Вандердендур, прочутия търговец — отговори негърът.
— Господин Вандердендур ли те е наредил така? — запита Кандид.
— Да, господине — отговори негърът; — такъв е обичаят тук. За облекло ни дават само едни гащи два пъти в годината. Когато работим в захарните фабрики и някой валяк ни премаже пръста, веднага ни отрязват ръката, когато се опитаме да избягаме, отрязват ни крака. А мен ме сполетяха и двете беди. На тази цена ядете вие захар в Европа. А пък когато майка ми ме продаде за десет патагонски екю на брега на Гвинея, тя ми каза: „Скъпо дете, благославяй нашите идоли, моли им се винаги, те ще те направят щастлив. Ти имаш честта да бъдеш роб на нашите бели господари по този начин баща ти и майка ти ще забогатеят.“
Уви, не знам дали съм им помогнал да спечелят богатство, но те не ме направиха богат. Кучетата, маймуните и папагалите са хиляди пъти по-малко нещастни от нас. Холандските идоли, които ме покръстиха, ми казват всяка неделя, че всички, и бели, и черни, сме деца на Адам. Не разбирам от родословни дървета, но ако тези проповедници казват истината, ние всички сме втори братовчеди. А ще признаете, че няма по-ужасен начин да се отнасяме с роднините си от този.
— О, Панглос! — извика Кандид. — Ти не си и подозирал тези ужаси. Свършено е, ще трябва най-после да се откажа от твоя оптимизъм.
— Какво е това „оптимизъм“? — запита Какамбо.
— Уви — рече Кандид, — оптимизмът е един вид бяс, бесът да поддържаш, че всичко върви добре, когато всичко върви зле.
Той се просълзи, гледайки негъра, и разплакан, влезе в Суринам.
Първото нещо, за което попитаха, беше дали няма някой кораб, който може да бъде изпратен в Буенос Айрес. Човекът, към когото се обърнаха, беше точно капитан на испански кораб и той им каза, че е готов да се договори с тях честно и почтено. Определи им среща в една кръчма. Кандид и верният му Какамбо заедно с двете си овце отидоха да го чакат там.
Кандид, който не умееше да се прикрива — каквото му беше на сърцето, това му беше и на езика, разказа на испанеца всичките си приключения и му призна, че иска да отвлече госпожица Кюнегонд.
— В никой случай не бих ви откарал в Буенос Айрес — каза капитанът. — Щом красивата Кюнегонд е любимката на негово превъзходителство, мен ще ме обесят, и вас също.
Тези думи поразиха Кандид като гръм и той дълго плака, накрая дръпна Какамбо настрана и му рече:
— Ето какво трябва да направиш, скъпи приятелю. Всеки от нас има в джобовете си диаманти за пет-шест милиона. Ти си по-ловък от мен, иди сам в Буенос Айрес да доведеш госпожица Кюнегонд. Ако губернаторът ти създаде затруднения, дай му един милион, ако не отстъпи, дай му два. Ти никога не си убивал инквизитори и няма да възбудиш никакви подозрения. Аз ще наема друг кораб и ще отида да те чакам във Венеция. Тя е свободна страна и там човек няма защо да се страхува нито от българите, нито от аварите, нито от евреите, нито от инквизиторите.
Какамбо одобри това мъдро решение. Много тежко му беше, че ще трябва да се раздели с добрия си господар, който бе станал негов задушевен приятел, но радостта, че ще може да му услужи, надделя над скръбта му от раздялата с него. Те се прегърнаха със сълзи на очи. Кандид му заръча да не забравя и добрата старица. Какамбо замина още същия ден. Много добър човек беше този Какамбо.
Кандид остана още известно време в Суринам в очакване някой друг капитан да се съгласи да го закара в Италия заедно с двете овце, които му бяха останали. Той нае слуги и купи всичко, което му бе необходимо за едно дълго пътуване. Най-после господин Вандердендур, собственик на един голям кораб, се яви при него.