— Колко искате — запита го Кандид, — за да ме закарате право във Венеция заедно с моите хора, с багажа ми и с тези две овце?
Капитанът се съгласи да направи това за десет хиляди пиастри. Кандид веднага се съгласи.
„Охо — каза си наум съобразителният търговец Вандердендур, — този чужденец дава направо десет хиляди пиастри, без да се пазари! Трябва да е много богат.“ След малко той се върна и заяви, че не можела замине за по-малко от двайсет хиляди.
— Добре, ще ги получите — рече Кандид.
„Бре — си каза тихичко търговецът, — този човек дава двайсет хиляди пиастри така леко, както и десет хиляди!“ Той отново се върна и каза, че не може да го закара до Венеция за по-малко от трийсет хиляди пиастри.
„О, о — каза си отново холандският търговец, — трийсет хиляди пиастри не са нищо за този човек. Навярно двете овце са натоварени с огромни съкровища. Да не настояваме повече. Нека най-напред ни плати трийсетте хиляди пиастри, а после ще видим…“
Кандид продаде два малки диаманта, по-малкият от които струваше повече от всичките пари, които искаше търговецът. Той му плати предварително. Двете овце бяха закарани на кораба. След това Кандид се качи на една лодка, за да отиде до кораба, който бе на котва в залива. Капитанът вдигна платната и отплува, при това духаше попътен вятър. Вцепенен от смайване, Кандид скоро го изгуби от погледа си.
— Уви — извика той, — ето измама, достойна за стария свят.
Върна се на брега, потънал в скръб, защото всъщност бе загубил толкова много, че с него би могъл да направи богати двайсет царе. Той отиде право при холандския съдия. И понеже беше малко развълнуван, потропа грубо на вратата, влезе, изложи случая си, като викаше малко по-високо, отколкото е прилично. Съдията най-напред го глоби десет хиляди пиастри, загдето е вдигнал толкова шум, след това го изслуша търпеливо, обеща му да разгледа случая, щом се върне търговецът, и накрая го накара да плати още десет хиляди пиастри разноски по делото.
Тази съдебна процедура окончателно отчая Кандид. Наистина той бе преживял хиляди пъти по-мъчителни нещастия, но бездушието на съдията и на търговеца, който го бе ограбил, раздразни злъчката му и той потъна в черна меланхолия. Човешката злоба се разкриваше пред него в цялата си грозота и само тъжни мисли се въртяха в главата му. Най-после той намери един френски кораб, който се готвеше да замине за Бордо. И понеже нямаше вече овце, натоварени с диаманти, Кандид нае една кабина на умерена цена. Той разгласи из града, че ще плати пътя и храната и ще даде отгоре и две хиляди пиастри на някой почтен човек, който би го придружил до Европа при условие, че той ще бъде най-отвратеният от своето положение и най-нещастният в цялата провинция.
Яви се цяла тълпа от желаещи, които и цяла флота не би могла да побере. Кандид искаше да избере измежду най-вероятните кандидати и затова отдели двадесетина души, които му се струваха по-общителни и които до един твърдяха, че заслужават да бъдат предпочетени. Събра ги в една кръчма и им поръча вечеря при условие, че всеки от тях ще се закълне да разкаже точно своето минало, като при това им обеща да избере измежду тях онзи, който му се стори, че е най за оплакване, че е най-недоволен от положението си, и то с най-голямо основание, а на другите обеща да раздаде малки подаръци.
Вечерята продължи до четири часа сутринта. Слушайки техните приключения, Кандид си спомни за онова, което му беше казала старицата, когато пътуваха за Буенос Айрес, и за облога, който бе направила, че на кораба няма човек, комуто да не са се случвали много големи нещастия. При всяка история, която му разказваха, той се сещаше за Панглос. „Панглос — казваше си той — би бил много затруднен да докаже своята система. Защо не е тук сега! Разбира се, ако всичко върви добре на този свят, това е вярно за Елдорадо, но не и за останалата част от земята.“ Най-после Кандид се спря на един злочест учен, който беше работил десет години в разни книжарници в Амстердам. Реши, че на света няма друг занаят, от който човек да може да се отврати повече.
Този учен, който впрочем беше добър човек, беше ограбен от жена си, бит от сина си и напуснат от дъщеря си, която беше накарала един португалец да я отвлече. Отнели му бяха дребната служба, от която преживяваше, а проповедниците в Суринам го преследваха, защото го смятаха за социнианец12. Трябва да се признае, че и останалите бяха поне толкова нещастни, колкото и той, но Кандид се надяваше, че ученият ще го развлича по време на пътуването. Всичките други съперници намериха, че Кандид е крайно несправедлив към тях, но той ги успокои, като даде всекиму по сто пиастри.
12
Социнианец — последовател на Л. Социни, италиански богослов (1525–1562), който отхвърлял светата Троица и божествеността на Христа.