— Щом те намерих — казваше той, — защо да не намеря отново и Кюнегонд?
ГЛАВА XXI
КАНДИД И МАРТЕН СЕ ПРИБЛИЖАВАТ ДО БРЕГОВЕТЕ НА ФРАНЦИЯ И МЪДРУВАТ
Най-после зърнаха френския бряг.
— Бил ли сте някога във Франция, господин Мартен? — запита Кандид.
— Да — отвърна Мартен, — обиколил съм няколко провинции. Има провинции, където половината от жителите са луди, в други — хората са прекалено хитри, в трети — общо взето, са доста благи и доста глупави, в четвърти пък са много духовити, и навсякъде главното занимание на хората е любовта, второто е злословието и третото е да се говорят глупости.
— Но, господин Мартен, виждал ли сте Париж?
— Да, виждал съм Париж. В него има всички тези неща: това е хаос, тъпкало, там всеки търси удоволствие и почти никой не го намира, поне на мен така ми се стори. Прекарах кратко време там. Когато пристигнах, крадците на пазара Сен Жермен ми обраха всичко, самия мен ме взеха за крадец и прекарах осем дни в тъмница. След това станах коректор в една печатница, за да спечеля пари, та да мога да се завърна пеш в Холандия. Там опознах пишещите негодници. Казват, че имало доста образовани хора в този град, бих искал да вярвам, че е така.
— Колкото до мен, не съм ни най-малко любопитен да видя Франция — рече Кандид, — лесно ще разберете, че когато човек е прекарал един месец в Елдорадо, няма особено желание да види каквото и да било на земята освен госпожица Кюнегонд. Ще я чакам във Венеция и затова ще трябва да преминем Франция, за да отидем в Италия. Няма ли да ме придружите дотам?
— На драго сърце — отвърна Мартен. — Казват, че във Венеция е добре само за благородните венецианци, но че там все пак приемат доста добре чужденците, ако имат много пари; аз нямам пари, вие имате; ще ви следвам навсякъде.
— Впрочем — каза Кандид — смятате ли, че земята първоначално е била море, както се твърди в онази дебела книга, която принадлежи на капитана на нашия кораб?
— Ни най-малко — каза Мартен, — както и не вярвам на всички ония фантазии, които ни разправят от някое време насам.
— Но с каква цел е бил създаден този свят? — запита Кандид.
— За да ни вбесява — отговори Мартен.
— Не сте ли наистина учуден — продължи Кандид — от любовта на онези две момичета от страната на орехоните към двете маймуни. Аз ви разказах това приключение, нали?
— Ни най-малко — рече Мартен. — Не виждам нищо странно в тази тяхна страст. Виждал съм толкова необикновени неща, че вече нищо не ми се струва необикновено.
— Смятате ли — каза Кандид, — че хората винаги са се избивали едни други както днес? Че винаги са били лъжци, измамници, лукави, неблагодарни, разбойници, грабливи, слаби, непостоянни, подли, завистливи, лакоми, пияници, скъперници, честолюбиви, кръвожадни, клеветници, развратни, фанатични, лицемери и глупци?
— А вие вярвате ли — отвърна Мартен, — че ястребите винаги са яли гълъби, щом намерят гълъби?
— Да, несъмнено — каза Кандид.
— Ето — рече Мартен, — ако ястребите винаги са имали същия нрав, защо искате хората да са променили своя?
— О, има много голяма разлика — възрази Кандид, — защото свободната воля…
Разсъждавайки така, те пристигнаха в Бордо.
ГЛАВА XXII
КАКВО СЕ СЛУЧИ НА КАНДИД ВЪВ ФРАНЦИЯ
Кандид остана в Бордо само толкова, колкото бе нужно, за да продаде няколко камъчета от Елдорадо и да се сдобие с хубава двуместна карета, защото вече не можеше да се раздели със своя философ Мартен; много съжаляваше обаче, че трябва да се раздели с овцата си, остави я на Академията на науките в Бордо, която предложи за тема на годишната си награда да се открие защо вълната на тази овца е червена. Наградата бе дадена на един учен от една северна страна, който доказа чрез „А“ плюс „Б“ минус „Ц“ разделено на „X“, че овцата трябвало да бъде червена и да умре от шуга.
Всички пътници, които Кандид срещаше в кръчмите по пътя, му казваха: „Отиваме в Париж.“ Този общ интерес към Париж най-после събуди у него желание да види тази столица, при това нямаше много да се отклони от пътя си за Венеция.
Той влезе в Париж през предградието Сен Марсо и помисли, че се намира в най-мръсното село на Вестфалия.
Едва се бе настанил в странноприемницата и ето че го хвана лека болест, причинена от преумора. Тъй като на пръста си Кандид носеше огромен диамант, а в каретата му бяха забелязали едно страшно тежко ковчеже, при него веднага се явиха двама лекари, които той не беше повикал, няколко задушевни приятели, които не го оставяха и за минута сам, както и две набожни жени, които му топлеха грейки. Мартен казваше: