— Спомням си, че и аз се разболях в Париж при първото си пътуване. Бях крайно беден и затова около мен нямаше нито приятели, нито набожни жени, нито млекари и аз оздравях.
Междувременно от многото лекари и кръвопускания болестта на Кандид се влоши. Помощникът на енорийския свещеник дойде кротко да му предложи полица, платима на приносителя на оня свят; Кандид го отряза. Набожните жени го уверяваха, че такава е новата мода, Кандид отговори, че не е човек, който следва модата. Мартен искаше да изхвърли свещеника през прозореца. Духовникът се закле, че Кандид няма да бъде погребан. Мартен се закле, че ще погребе духовника, ако продължава да им досажда. Разправията се разгорещи, Мартен хвана нахалника за яката и най-грубо го изхвърли навън. Това предизвика голям скандал, за който се състави нарочен протокол.
Кандид оздравя и докато се възстановяваше, една приятна компания постоянно идваше у него на вечеря. Играеше се комар на големи суми. Кандид беше много учуден, че никога не му идват асове. Мартен обаче не се учудваше.
Между тези, които го приеха така радушно в средата си, имаше едно перигординско абатче, един от онези суетливи хора, винаги нащрек, винаги угодливи, безочливи, приветливи и отстъпчиви, които дебнат минаващите през града чужденци, разказват им скандалните градски истории и им предлагат удоволствия на всякаква цена. Този човек заведе най-напред Кандид и Мартен на театър. Играеше се една нова трагедия. Кандид се озова между няколко остроумни критици. Това не му попречи да се разплаче на прекрасно изиграните сцени. Един от тези ментори, който седеше до него, му каза през антракта:
— Съвсем не би трябвало да плачете: актрисата е много слаба, актьорът, който играе заедно с нея, е още по-слаб, пиесата е още по-лоша от актьорите. Авторът не знае нито дума арабски и въпреки това действието става в Арабия. На всичко отгоре той е човек, който не вярва във вродените идеи. Утре ще ви донеса двадесет брошури срещу него.
— Колко театрални пиеси имате във Франция, господине? — запита Кандид абата, който отговори:
— Пет-шест хиляди.
— Много е — рече Кандид. — А колко от тях са добри?
— Петнадесет-шестнадесет — отвърна другият.
— Много е — каза Мартен.
Кандид беше много доволен от една актриса, изпълнителка на ролята на кралица Елисавета в една доста плоска трагедия, която се играе понякога.
— Тази актриса ми харесва много — каза той на Мартен, — тя прилича малко на госпожица Кюнегонд, много ще ми бъде приятно да я поздравя.
Перигординският абат му предложи да го представи на актрисата. Понеже беше възпитан в Германия, Кандид веднага попита какъв е етикетът и как се отнасят във Франция към английските кралици.
— Различно — рече абатът; — в провинцията ги водят по кръчмите, в Париж ги уважават, докато са красиви, и ги изхвърлят на улицата, когато умрат.
— Изхвърлят цариците на улицата! — извика Кандид.
— Да, наистина — каза Мартен. — Господин абатът е прав. Аз бях в Париж, когато госпожица Моним14 мина, както се казва, от този свят на онзи свят. Отказаха й дори това, което тези хора наричат „погребални почести“, тоест да гниеш заедно с всички дрипльовци от квартала в някое отвратително гробище; от всичките си събратя само тя беше погребана на ъгъла на улица „Бургон“. Това трябва да й е причинило голяма мъка, защото тя имаше възвишена душа.
— Това е крайно неучтиво — рече Кандид.
— Какво да се прави? — каза Мартен. — Такива са тези хора. Представете си всички възможни противоречия, всички несъвместими неща, и вие ще ги откриете в правителството, в съдилищата, в черквите, в зрелищата на тази странна нация.
— Вярно ли е, че в Париж хората постоянно се смеят? — запита Кандид.
— Да — отвърна абатът. — Смеят се, но когато се вбесят, защото тук хората изразяват негодуванието си, като избухват в смях, дори вършат най-отвратителни дела, като се смеят.
— Коя беше тази дебела свиня — запита Кандид, — дето ми наговори толкова лоши неща за пиесата, на която толкова плаках, и кореше актьорите, които ми доставиха такова удоволствие?
— Това е човек, който не умее да живее — отговори абатът. — Изкарва си хляба, като говори лошо за всички пиеси и за всички книги. Мрази всички, които успяват, както евнусите мразят тези, които се наслаждават. Това е една от онези змии в литературата, които се хранят с тиня и отрова, един драскач.