— Какво наричате „драскач“? — попита Кандид.
— Автор на пасквили като Фрерон — каза абатът. Кандид, Мартен и перигординецът разсъждаваха така на стълбата, гледайки как тълпата излиза от театъра.
— Макар че много бързам да видя отново госпожица Кюнегонд — каза Кандид, — все пак бих искал да вечерям с госпожица Клерон, намирам я възхитителна.
Абатът не беше човек, който можеше да има достъп до госпожица Клерон, защото тя се движеше само в отбрано общество.
— Тя е заета тази вечер — отвърна той, — но ще имам честта да ви заведа при една благородна дама и там ще опознаете Париж, както щяхте да го познавате, ако бяхте живял тук четири години.
Кандид, който беше любопитен по природа, се остави да го заведат при тази дама, която живееше на края на предградието Сент Оноре. Там всички гости играеха на фараон. Дванадесет тъжни играчи държаха в ръка по цяла книжка от карти — нелеп дневник на нещастията им. Царуваше дълбоко мълчание, бледност покриваше лицата на играчите, тревога личеше върху лицето на онзи, който държеше банката, а домакинята, седнала до банката, с безмилостно изражение, следеше зорко с очи на рис всяко удвояване на залога, всяко „седем пъти пода“. Щом някой играч подгънеше картите си, тя строго, но учтиво го караше да ги оправи. Не се сърдеше, защото се страхуваше да не загуби клиентите си. Дамата искаше да я наричат маркиза дьо Паролиняк. Дъщеря й, петнадесетгодишна девойка, също беше между играчите и със смигания я уведомяваше за хитрините на тези нещастници, които се мъчеха да поправят жестокостите на съдбата. Перигординският абат, Кандид и Мартен влязоха; никой не стана, никой не ги поздрави, никой не ги погледна, всички бяха дълбоко съсредоточени в картите си.
— Госпожа баронеса Тундер-тен-тронк беше неучтива — каза Кандид.
Междувременно абатът се наведе над ухото на маркизата, тя се понадигна и почете Кандид с благосклонна усмивка, а на Мартен кимна с глава по най-благороден начин. Нареди да дадат стол и колода карти на Кандид, който в две игри загуби петдесет хиляди. След това вечеряха доста весело и всички бяха учудени, че Кандид ни най-малко не е развълнуван от тази загуба. Лакеите си казваха помежду си на своя лакейски език: „Този трябва да е някой английски лорд.“ Вечерята беше като повечето вечери в Париж: най-напред мълчание, след това глъчка, в която не се различават никакви думи, после шеги, повечето от които блудкави, лъжливи новини, глупави разсъждения, малко политика и много злословия; говори се дори за нови книги.
— Четохте ли романа на господин Гоша, доктор по богословие? — запита перигординският абат.
— Да — отговори един от сътрапезниците, — но не можах да го довърша. Ние имаме множество безочливи книги, но всички те, взети заедно, не могат да надминат безочието на Гоша, доктор по богословие. До гуша ми дойде това море от отвратителни книги, с които ни заливат, и затова почнах да играя на фараон.
— А какво ще кажете за „Смесици“ на архидякона Трюбле — попита абатът.
— О — каза госпожа дьо Паролиняк, — колко е скучен този смъртен! С какъв интерес говори за онова, което всички знаят! Колко важно разисква върху това, което не заслужава да бъде споменато дори мимоходом! Как тъпо повтаря чужди остроумия! Как разваля всичко, което е оплячкосал! О, как ме отвращава той! Но повече няма да ме отвращава: достатъчни ми са и няколкото страници, които прочетох от този архидякон.
На вечерята присъствуваше един учен човек с вкус, който подкрепи думите на маркизата. След това заговориха за театър. Дамата запита защо някои трагедии, които понякога се играят, не могат да се четат. Човекът с добрия вкус много добре обясни как една пиеса може да събуди известен интерес, без да има почти никакви качества. С няколко думи той доказа, че не е достатъчно да създадеш едно-две от онези положения, които се срещат във всички романи и винаги пленяват зрителите, че е необходимо да бъдеш нов, без да бъдеш чудат, да бъдеш често възвишен и винаги естествен, че трябва да познаваш човешкото сърце и да го накараш да говори, да бъдеш голям поет, без нито едно от действащите лица в пиесата да прилича на поет, да познаваш отлично езика си, да го говориш чисто, винаги хармонично, без някога римата да наврежда на смисъла.
— Онзи, който не спазва всички тези правила — добави той, — може да напише една-две трагедии, на които да ръкопляскат в театъра, но той никога няма да бъде считан измежду добрите писатели. Има твърде малко добри трагедии: едни са идилии в диалог, добре написани и добре римувани, други представляват политически разсъждения, които приспиват, или многоглаголствания, които отблъсват; трети са фантасмагории на побъркани хора, написани във варварски стил, с несвързани фрази, с дълги обръщения към боговете — защото авторът не знае да говори на хората и изпълнени с лъжливи максими и надути общоизвестни истини.