Кандид слушаше тези думи с внимание и си състави високо мнение за учения. Тъй като маркизата се бе погрижила да го сложи до себе си на вечерята, той се наведе към нея и шепнешком я попита кой е този човек, който говори така умно.
— Той е един учен — отговори дамата, — който никога не играе на карти и когото абатът понякога води да вечеря у дома. Много разбира от пиеси и книги, автор е на една освиркана трагедия и на една книга, която никой не е видял извън книжарницата на издателя му освен екземпляра, който авторът ми посвети.
— Велик човек! — рече Кандид. — Той е втори Панглос. — После се обърна към него и му каза: — Господине, вие несъмнено смятате, че всичко върви отлично във физическия и в духовния свят и че нищо не може да бъде другояче.
— Аз ли, господине! — възкликна ученият. — Не мисля нищо подобно. Намирам, че у нас всичко върви наопаки, че никой не знае нито мястото си, нито отговорността си, нито какво върши, нито какво трябва да върши и че с изключение на тази вечеря, която е доста весела и където наглед има доста сговорност, цялото останало време минава в непристойни спорове: янсенисти срещу молинисти, правници срещу духовници, книжовници срещу книжовници, царедворци срещу царедворци, банкери срещу народа, жени срещу мъжете си, роднини срещу роднини — една вечна война.
Кандид му възрази:
— Виждал съм и по-лошо. Но един мъдрец, който по-късно има нещастието да бъде обесен, ме научи, че всичко това е прекрасно, че това са сенките на една чудесна картина.
— Вашият обесен философ се е подигравал с хората — рече Мартен. — Вашите сенки са отвратителни петна.
— Хората създават петната — каза Кандид — и не могат да се лишат от тях.
— Значи, вината не е тяхна — рече Мартен.
Повечето от картоиграчите, които не разбираха нищо от този разговор, продължаваха да пият. Мартен спореше с учения, а Кандид разказа част от приключенията си на домакинята.
След вечеря маркизата отведе Кандид в своя будоар и го покани да седне на едно канапе.
— И така — каза му тя, — вие сте все още безумно влюбен в госпожица Кюнегонд Тундер-тен-тронк?
— Да, госпожо — отговори Кандид. Маркизата му каза с нежна усмивка:
— Отговаряте ми като млад вестфалец. Един французин би ми казал: „Вярно е, че обичам госпожица Кюнегонд, но като видях вас, госпожо, страхувам се, че вече не я обичам.“
— Уви, госпожо — рече Кандид, — ще отговоря, както желаете.
— Любовта ви към нея е започнала, когато сте вдигнал кърпичката й — каза маркизата, — аз искам да вдигнете жартиерата ми.
— На драго сърце — отвърна Кандид и я вдигна.
— Но аз желая да ми я сложите на крака — каза дамата и Кандид й я сложи.
— Виждате ли — каза дамата, — вие сте чужденец тук; понякога оставям моите парижки поклонници да се топят цели две седмици от любовна мъка, а на вас се отдавам още от първата вечер, защото един млад вестфалец трябва да се посрещне радушно като гост на нашата страна.
На ръцете на младия чужденец красавицата забеляза два огромни диаманта и ги похвали така чистосърдечно, че те бързо минаха от пръстите на Кандид на пръстите на маркизата.
Завръщайки се в къщи със своя перигордински абат, Кандид изпитваше известни угризения, че е изневерил на госпожица Кюнегонд. Господин абатът разбра мъката му. Той бе получил само малка част от петдесетте хиляди ливри, които Кандид бе загубил в играта, както и от стойността на двата брилянта, които бяха наполовина подарени, наполовина изтръгнати. Той имаше намерение да се възползва, доколкото може, от облагите, които познанството му с Кандид можеше да му донесе. Говори му много за Кюнегонд, Кандид му каза, че щом се види със своята красавица във Венеция, непременно ще й поиска прошка за изневярата си.
Перигординецът стана двойно по-учтив и по-внимателен и започна да проявява нежна загриженост към всичко, което Кандид казваше, към всичко, което вършеше, към всичко, което искаше да извърши.
— Значи, вие имате среща във Венеция, господине — каза му той.
— Да, господин абате — отговори Кандид. — Непременно трябва да намеря госпожица Кюнегонд.
Увлечен от удоволствието да говори за предмета на любовта си и верен на навика си, той разказа част от своите приключения с тази знаменита вестфалка.
— Вярвам, че госпожица Кюнегонд е много духовита и пише очарователни писма — рече абатът.
— Никога не съм получавал писма от нея — каза Кандид. — Защото, нали разбирате, бях изгонен от замъка заради любовта си към нея, не можех да й пиша. Скоро след това научих, че е мъртва, после я намерих отново и пак я загубих, най-после от две хиляди и петстотин левги й изпратих писмо по нарочен човек и сега чакам отговора й.