ГЛАВА XXIII
КАНДИД И МАРТЕН НАБЛИЖАВАТ АНГЛИЙСКИЯ БРЯГ. КАКВО ВИЖДАТ ТАМ
— О, Панглос, Панглос! О, Мартен, Мартен! О, моя скъпа Кюнегонд! Какво представлява този свят? — казваше Кандид на борда на холандския кораб.
— Нещо крайно безумно и крайно отвратително — отговаряше Мартен.
— Вие познавате Англия. И там ли хората са толкова луди, колкото във Франция?
— Това е друг вид лудост — отвърна Мартен. — Знаете, че тези два народа са във война за няколко декара сняг в Канада и че харчат за тази прекрасна война повече, отколкото струва цяла Канада. Да ви кажа точно в коя страна има повече хора за връзване, не мога, моите слаби познания не ми позволяват това. Зная само, че, общо взето, хората, които ще видим, са доста меланхолични.
Разговаряйки така, те стигнаха в Портсмут. Голямо множество се бе струпало на брега и гледаше внимателно един доста пълен човек, коленичил със завързани очи върху палубата на един кораб. Четирима войници, изправени срещу този човек, най-спокойно му, изстреляха в черепа по три куршума всеки и цялото множество се разотиде извънредно доволно.
— Какво е това нещо? — извика Кандид. — Кой зъл дух налага властта си по целия свят?
Той попита кой е този пълен човек, когото бяха убили с такъв церемониал.
— Това е един адмирал — отговориха му хората наоколо.
— А защо трябваше да бъде убит този адмирал?
— Защото — отговориха му — не е избил достатъчно хора. Дал сражение на един френски адмирал и се оказало, че не се бил приближил достатъчно до него.
— Но и френският адмирал е бил толкова далеч от английския адмирал, колкото английският е бил от френския! — рече Кандид.
— Това е безспорно — възразиха му, — но в тази страна е добре да се убива от време на време по някой адмирал, за да се насърчат другите адмирали.
Кандид бе така смаян и възмутен от това, което виждаше и чуваше, че не пожела дори да слезе на брега и се спазари с холандския капитан (дори с риск и той да го ограби както онзи капитан в Суринам) да го отведе незабавно във Венеция.
Капитанът беше готов да отплува след два дни. Минаха покрай френските брегове, видяха Лисабон отдалече и Кандид потръпна. Минаха през протока и навлязоха в Средиземно море и най-после пристигнаха във Венеция.
— Хвала на Господа! — извика Кандид, прегръщайки Мартен. — Тук ще видя отново прекрасната Кюнегонд. Разчитам на Какамбо като на себе си. Всичко е добре, всичко върви добре, всичко върви колкото е възможно най-добре.
ГЛАВА XXIV
ЗА ПАКЕТ И ХИРОФЛЕ
Щом се озова във Венеция, Кандид нареди да търсят Какамбо по всички кръчми, във всички кафенета и при всички уличници, но никъде не го откриха. Всеки ден той пращаше хора да разпитват по всички кораби и гемии, отникъде никаква вест от Какамбо.
— Как! — казваше Кандид на Мартен. — През това време аз пропътувах от Суринам до Бордо, отидох от Бордо в Париж, от Париж в Диеп, от Диеп в Портсмут, заобиколих Португалия и Испания, преминах цяло Средиземно море и прекарах няколко месеца във Венеция, а красивата Кюнегонд още не е пристигнала! Вместо нея срещнах една безсрамница и един перигордински абат! Несъмнено Кюнегонд е мъртва! Остава ми само да умра. О, по-добре щеше да бъде, ако бях останал в рая на Елдорадо, отколкото да се върна в тази прокълната Европа! Колко сте прав, скъпи Мартен, всичко е самоизмама и беди.
Той изпадна в дълбока скръб и не пожела да отиде на операта alla moda, нито да участва в другите забавления на карнавала, нито една дама не го изкушаваше ни най-малко. Мартен му каза:
— Вие сте наистина много простодушен, ако си въобразявате, че един слуга, един метис, който има пет-шест милиона в джоба, ще тръгне да търси вашата любовница на края на света и ще я доведе във Венеция. Той ще я вземе за себе си, ако я намери, а ако не я намери, ще си вземе някоя друга. Съветвам ви да забравите слугата си Какамбо и любовницата си Кюнегонд.
Мартен не го утеши много. Тъгата на Кандид се усили и Мартен не преставаше да му доказва, че на земята има твърде малко добродетели и твърде малко щастие, с изключение може би в Елдорадо, където никой не може да отиде.
Докато разискваше по този важен въпрос и чакаше Кюнегонд, Кандид забеляза на площад Свети Марко един млад театински калугер18, който бе хванал под ръка една курва. Театинецът беше бодър, закръглен и як, очите му блестяха, имаше самоуверен вид, ходеше с вдигната глава и горда стъпка. Момичето беше много хубаво и пееше. Тя гледаше любовно своя театинец и от време на време го пощипваше по дебелите бузи.