— Ей Богу, господине — отвърна брат Жирофле, — бих желал да видя всички театинци на дъното на морето. Сто пъти съм бивал изкушавал от мисълта да подпаля манастира и да отида да се потурча. Когато бях едва петнадесетгодишен, родителите ми ме насилиха да навлека това омразно расо, за да остане повече наследство на по-стария ми брат, дяволите да го вземат този проклетник! Завист, раздори и бяс царуват в манастира. Вярно е, че държах няколко бездарни проповеди, с които изкарах малко пари, но игуменът ми задигна половината. С остатъка издържам разни курви.
Когато се върна вечер в манастира, иде ми да си разбия главата о стената на общата ни спалня; всичките ми събратя са в същото положение.
С обичайното си хладнокръвие Мартен се обърна към Кандид.
— Ето — каза му той, — не спечелих ли целия облог?
Кандид даде две хиляди пиастри на Пакет и хиляда пиастри на брат Жирофле.
— Гарантирам ви — рече той, — че сега ще бъдат щастливи.
— Ни най-малко не вярвам — каза Мартен. — Може би с тези пари ще ги направите още по-нещастни.
— Каквото и да стане — рече Кандид, — едно нещо ме утешава: виждам, че често отново срещаме хората, които сме смятали, че никога вече няма да видим. Възможно е, щом намерих моята червена овца и срещнах Пакет, да намеря и Кюнегонд.
— Желая ви тя да ви направи щастлив един ден — каза Мартен, — но много се съмнявам в това.
— Много сте жесток — заключи Кандид.
— Защото много съм преживял — възрази Мартен.
— Но погледнете тези гондолиери — поде Кандид. — Те непрекъснато пеят.
— Не сте ги виждали, когато са в къщи с жените си и със сополивите си деца — възрази Мартен. — Дожът си има своите грижи, гондолиерите си имат други. Вярно е, че ако се претегли всичко, съдбата на един гондолиер е за предпочитане пред съдбата на един дож, но струва ми се, че разликата е толкова незначителна, че не си заслужава труда да се разглежда.
— Много се говори — каза Кандид — за някой си сенатор Пококуранте19, който живеел в онзи хубав дворец на Брента20 и приемал чужденците доста любезно. Твърдят, че бил човек, който никога не е имал грижи…
— Бих желал да видя един толкова рядък екземпляр — каза Мартен.
Кандид веднага прати човек да помоли благородния Пококуранте да му разреши да го посети на следния ден.
ГЛАВА XXV
ПОСЕЩЕНИЕ ПРИ НЕГОВО ПРЕВЪЗХОДИТЕЛСТВО ПОКОКУРАНТЕ, ВЕНЕЦИАНСКИ БЛАГОРОДНИК
Кандид и Мартен отидоха с гондола по Брента и влязоха в двореца на благородния Пококуранте. Градините бяха добре подредени и украсени с изящни мраморни статуи, дворецът беше издържан в хубав стил. Домакинът, шестдесетгодишен мъж, много богат, прие много учтиво двамата любопитни чужденци, но бе малко сдържан, нещо, което смути Кандид, но се хареса на Мартен.
Най-напред две хубавички, спретнати момичета поднесоха шоколад, като умело го разбиха на пяна пред гостите. Кандид не можеше да не похвали тяхната хубост, усърдие и сръчност.
— Те са доста добри същества — каза сенаторът Пококуранте. — Понякога взимам една от тях в леглото си, защото дамите от града доста са ми дотегнали с тяхното кокетство, ревност, разправии, лоши настроения, дребнавост, гордост, глупост, пък ми и омръзна да им пиша сонети или да поръчвам на други да им ги пишат. Но в края на краищата и тези две момичета почват много да ме отегчават.
След обеда, разхождайки се из една дълга галерия, Кандид бе поразен от красотата на картините. Той запита от кой майстор са първите две.
— От Рафаело — отговори сенаторът. — Купих ги много скъпо преди няколко години, от суетност. Казват, че това е най-красивото, което има в Италия, но на мен никак не ми харесват: тоновете са прекалено тъмни, фигурите не са достатъчно закръглени и не изпъкват достатъчно, драпериите не приличат никак на тъкана материя. С една дума, каквото и да казват хората, не виждам в тях истинско подражание на природата. Ще ми хареса картина, когато в нея видя самата природа, а такива картини няма. Аз притежавам много платна, но вече не ги гледам.
Докато чакаха да приготвят вечерята, Пококуранте нареди да се изпълни концерт пред гостите. Кандид намери музиката чудесна.
— Този шум може да забавлява човека половин час — рече Пококуранте, — но ако трае по-дълго, всички се изморяват, макар че никой не смее да го признае. Днес музиката е вече станала само изкуство да се изпълняват трудни пиеси, а това, което е само трудно, не се харесва дълго време. Може би бих предпочел операта, ако не бяха открили тайната да направят от нея изрод, който ме отвращава. Нека ходи да слуша опера онзи, комуто харесват слаби трагедии в музикална форма, в които сцените са създадени само за да дадат доста неуместно повод за две-три смешни и глупави песни, та да може някоя актриса да покаже гласовите си способности; нека припада от удоволствие който си ще или който може да припада, като гледа как някой скопец тананика ролята на Цезар или на Катон и се разхожда тромаво по сцената. Колкото до мен, аз отдавна съм се отказал от тия просташки зрелища, с които днес се слави Италия и за които кралете плащат така скъпо.