Забелязвайки един том от Милтън, Кандид запита домакина дали не счита този автор за велик човек.
— Кого? Този варварин ли — отговори Пококуранте, — който прави дълъг коментар на първата глава на Битието в десет книги с груби стихове? Този недодялан подражател на гърците обезобразява сътворението! Докато Мойсей ни представя Вечното същество, което създава света чрез Словото, Милтън кара Месията да вземе един голям пергел от едно чекмедже на небето, за да начертае произведението си. Как бих могъл да уважавам този, който развали Ада и дявола на Тасо, който превръща Луцифер ту на жаба, ту на пигмей, който сто пъти го кара да предъвква същите речи, който го кара да води спорове по богословие, който, подражавайки сериозно на комичното изобретение на огнестрелните оръжия у Ариосто, кара дяволите да стрелят с топ на небето? Нито аз, нито въобще някой друг в Италия би могъл да хареса всички тези жалки чудатости. „Бракът на греха и смъртта“ и змиите, които грехът ражда, ще накарат всеки човек, който има що-годе изтънчен вкус, да повърне, а неговото дълго описание на една болница ще се понрави само на някой гробар. Тази тъмна, странна и отвратителна поема беше презирана още при раждането си. Моето мнение за нея днес е такова, каквото е било мнението на съвременниците му в собствената му страна. Впрочем аз казвам това, което мисля, и малко ме е грижа дали другите мислят като мене.
Кандид беше огорчен от тези думи, той уважаваше Омир и обичаше малко и Милтън.
— Уви — каза той тихичко на Мартен, — много се страхувам, че този човек може би храни крайно презрение към нашите немски поети.
— Няма да има голяма вреда от това — каза Мартен.
— О, какъв изключителен човек! — шепнеше през зъби Кандид. — Какъв велик гений е този Пококуранте. Нищо не може да му хареса.
След като разгледаха така всички книги, те слязоха в градината. Кандид похвали красотата й.
— Не съм виждал друго нещо, направено с по-лош вкус — отвърна домакинът; — тук има само нищожни работи. Но още утре ще заповядам да се направи градина с по-благороден вид.
Когато двамата любопитни чужденци се сбогуваха с негово превъзходителство, Кандид каза на Мартен:
— Е, сега ще се съгласите, че срещнахме най-щастливия от всички хора, защото той стои над всичко, което притежава.
— Не виждате ли — рече Мартен, — че той е преситен и отвратен от всичко, което притежава? Платон отдавна е казал, че най-добрите стомаси не са онези, които отказват да приемат всякаква храна.
— Но не е ли приятно да се критикува всичко — каза Кандид, — да откриваш недостатъци там, където другите хора смятат, че виждат красота?
— Ще рече — поде Мартен, — че е удоволствие да не изпитваш удоволствие, така ли?
— О, значи, само аз ще бъда щастлив, когато видя наново госпожица Кюнегонд — извика Кандид.
— Винаги е добре да се надяваш — рече Мартен. Дните и седмиците се нижеха, а Какамбо не се връщаше. Кандид бе тъй потънал в скръбта си, че дори и не забеляза, че Пакет и брат Жирофле не бяха дошли да му благодарят.
ГЛАВА XXVI
КАК КАНДИД И МАРТЕН ВЕЧЕРЯХА С ШЕСТИМА ЧУЖДЕНЦИ И КОИ БЯХА ТЕ
Една вечер, тъкмо когато Кандид и Мартен се готвеха да седнат на масата с няколко чужденци, които бяха отседнали в същата странноприемница, един човек с лице, сякаш намазано със сажди, се приближи изотзад до него, хвана го за лакътя и му каза:
— Бъдете готов да заминете с нас на всяка цена.
Кандид се обърна и видя Какамбо. Единствено лицето на Кюнегонд би го учудило и би му харесало повече. Кандид едва не полудя от радост. Той прегърна скъпия си приятел и каза:
— Навярно Кюнегонд с тук? Къде е тя? Заведи ме при нея, да умра от радост при нея.
— Кюнегонд не е тук — отвърна Какамбо, — тя е в Цариград.
— О, небеса! В Цариград! Дори в Китай да беше, бих литнал да отида при нея! Да тръгнем веднага!
— Ще тръгнем веднага след вечеря — поде Какамбо. — Не мога да ви кажа нищо повече. Аз съм роб и господарят ми ме чака. Трябва да му прислужвам на масата. Не ми казвайте нито дума, вечеряйте и бъдете готов.
Разкъсван между радост и мъка, очарован, че е видял отново верния си слуга, учуден, че Какамбо е роб, изпълнен с мисълта, че скоро ще намери любимата си, с развълнувано сърце и смутен ум, Кандид седна на масата с Мартен, който гледаше хладнокръвно на всички тези приключения, и с шестима чужденци, които бяха дошли да прекарат карнавала във Венеция.