— Наистина — каза той на Какамбо, — ако не бях видял със собствените си очи как обесиха философа Панглос и не бях имал нещастието да убия барона, бих помислил, че и двамата гребат в тази галера.
При думите „барона“ и „Панглос“ двамата каторжници нададоха вик, изпуснаха греблата си и останаха като вцепенени. Капитанът на галерата изтича към тях и ударите с бича заваляха като град.
— Спрете, спрете, господине — извика Кандид. — Ще ви дам колкото искате пари.
— Как, това е Кандид! — казваше единият каторжник.
— Как, това е Кандид! — повтаряше другият.
— Сън ли е това? — рече Кандид. — Действителност ли е това? Аз ли съм в тази галера? Нима това е господин баронът, когото убих? Нима това е философът Панглос, когото видях обесен?
— Ние сме, ние сме — отговаряха те.
— Как, това ли е великият философ? — казваше Мартен.
— Е, господин капитан — рече Кандид, — колко пари искате като откуп за господин Тундер-тен-тронк, един от първите барони на империята, и за господин Панглос, най-дълбокия метафизик в Германия?
— Християнско куче — отвърна капитанът, — щом като тия две християнски псета са барони и метафизици — навярно големи чинове в тяхната страна, — ще ми платиш петдесет хиляди секвини.
— Ще ги получите, господине. Закарайте ме бързо, като светкавица, в Цариград и веднага ще ви платя. А, не, заведете ме най-напред при госпожица Кюнегонд.
Още при първите думи на Кандид капитанът насочи към града носа на кораба, който се понесе напред по-бързо от птица.
Кандид непрестанно прегръщаше барона и Панглос.
— Но как не съм ви убил, драги бароне? А вие, скъпи Панглос, как сте още жив, след като ви обесиха? И защо и двамата сте гребци в турска галера?
— Наистина ли милата ми сестра е в тази страна? — питаше баронът.
— Да — отговаряше Какамбо.
— Значи, отново виждам моя мил Кандид — викаше Панглос.
Кандид им представи Мартен и Какамбо. Всички се разцелуваха, всички говореха едновременно. Галерата летеше, те бяха вече в пристанището. Доведоха един евреин, комуто Кандид продаде за петдесет хиляди секвини един диамант, който струваше сто хиляди, евреинът обаче се закле в името на Авраама, че не може да му даде повече. Откупът на барона, и Панглос бе платен веднага. Философът се хвърли в краката на своя освободител и ги обля в сълзи. Другият му благодари, като кимна с глава, и му обеща да му върне парите при първа възможност.
— Но възможно ли е сестра ми да се намира в Турция? — повтаряше той.
— Няма нищо по-възможно — отговаряше Какамбо, — тъй като тя търка съдовете в дома на един трансилвански княз.
Намериха двама други евреи, Кандид извади още диаманти и всички тръгнаха с една друга галера да освободят Кюнегонд.
ГЛАВА XXVIII
КАКВО СЕ СЛУЧИ НА КАНДИД, КЮНЕГОНД, ПАНГЛОС, МАРТЕН И ПР.
— Извинявайте още веднъж — каза Кандид на барона, — извинявайте, преподобни отче, че ви пронизах със сабята си.
— Да не говорим повече за това — отвърна баронът; — аз съм малко прекалено рязък, признавам. Но понеже искате да знаете по каква случайност ме видяхте като каторжник в онази галера, ще ви кажа, че след като братът-аптекар на ордена излекува раната ми, бях нападнат и отвлечен от една дружина испанци. Затвориха ме в Буенос Айрес по времето, когато сестра ми тъкмо бе заминала. Поисках да се завърна в Рим при отеца-генерал. Бях назначен за изповедник при господин френския посланик в Цариград. Не бяха минали и осем дни, откакто бях поел службата си, когато една вечер срещнах един млад султански паж, който беше доста добре сложен. Беше много горещо и младежът искаше да се окъпе. Използвах случая да се окъпя и аз. Не знаех, че било престъпление, наказуемо със смърт, християнин да бъде заварен гол с млад мюсюлманин. Един кадия заповяда да ми ударят сто тояги по ходилата и ме осъди на каторга — да греба в галерите. Не вярвам някога да е извършвана по-ужасна несправедливост. Но бих желал да зная защо сестра ми се намира в кухнята на един трансилвански владетел, намерил убежище при турците.
— А вие, скъпи Панглос — запита Кандид, — как е възможно да ви видя наново?
— Вярно е — отвърна Панглос, — че вие видяхте как ме обесиха. Трябваше, разбира се, да бъда изгорен, но спомнете си, че тъкмо когато се готвеха да ме опекат, заваля пороен дъжд. Бурята беше толкова силна, че загубиха надежда да запалят огън. Обесиха ме, защото не можеха да направят нищо по-добро. Един хирург купил трупа ми, отнесъл ме в дома си и започнал да ми прави дисекция. Най-напред ми направил кръстообразен разрез от пъпа до ключицата. Човек не може да бъде по-лошо обесен, отколкото ме обесиха мен. Палачът на Светата инквизиция, който беше поддякон, наистина изгаряше хората отлично, но беше неопитен в бесенето. Въжето беше мокро и не се плъзгаше добре, при това беше и на възли. С една дума, аз още дишах. Кръстовидният разрез ме накара така да изрева, че моят хирург падна по гръб. Мислейки, че е разрязал дявола, той примря от страх, побягна и както тичаше, падна още веднъж по стълбите. При този трясък жена му изскочи от една съседна стаичка. Като ме видя излегнат на масата и разрязан на кръст, тя се изплаши още повече от мъжа си, побягна и падна върху него. Когато дойдоха малко на себе си, чух, че жената казва на хирурга: