ГЛАВА VII
КАК ЕДНА СТАРИЦА СЕ ПОГРИЖИ ЗА КАНДИД И КАК ТОИ ОТНОВО НАМЕРИ ТАЗИ, КОЯТО ОБИЧАШЕ
Кандид не се ободри, но последва старицата, която го заведе в един бордей. Тя му подаде гърненце с мехлем, за да се намаже, а после му даде да яде и пие. След това му показа едно доста чисто легло, до което имаше всичко необходимо, за да се облече.
— Яжте, пийте и спете — каза му тя — и нека света Богородица от Атоша, негово преосвещенство свети Антоний от Падуа и негово преосвещенство свети Як от Компостел бдят над вас. Аз ще се върна утре.
Все още учуден от всичко, което беше видял, всичко, което беше изстрадал, и още по-учуден от милосърдието на старицата, Кандид поиска да й целуне ръка.
— Не моята ръка трябва да целувате — каза старицата. — Ще се върна утре. Намажете се с мехлема, наяжте се и спете.
Въпреки всичките си нещастия Кандид яде и спа. На следния ден старицата му донесе закуска, прегледа гърба му и сама го намаза с друг мехлем. След това му донесе да обядва. Вечерта пак се върна и му донесе вечеря. На следния ден тя пак извърши същите церемонии.
— Коя сте вие? — питаше винаги Кандид. — Кой ви е вдъхнал толкова доброта? Как мога да ви се отблагодаря?
Жената не отговаряше никога на тези въпроси. На третата вечер тя пак дойде, но не донесе вечеря.
— Елате с мен — рече тя — и не казвайте нито дума.
Хвана го под ръка и двамата тръгнаха заедно през полето. Изминаха четвърт миля и стигнаха до една усамотена къща, заобиколена с градини и канали. Старицата похлопа на една вратичка. Когато отвориха, тя поведе Кандид по една скрита стълба, въведе го в един салон със златни тапети, остави го да седне на едно извезано със сърма канапе, затвори вратата и си отиде. Кандид мислеше, че сънува, струваше му се, че настоящият миг е някакъв приятен сън, а досегашният му живот — мрачен кошмар.
След малко старицата се върна, придържайки с усилие една разтреперана жена с величествена осанка, обсипана с блестящи скъпоценни камъни и със забулено лице.
— Свалете това було — каза старицата на Кандид.
Младежът се приближава, вдига плахо булото. Какъв миг! Каква изненада! Струва му се, че вижда госпожица Кюнегонд. И той действително я виждаше, защото това беше самата тя. Силите му изневеряват, не може да продума ни дума, пада на колене. Кюнегонд се строполява на канапето, старата ги напръсква с ливанто, те идват на себе си, започват да разговарят. Отначало си разменят само откъслечни думи, въпросите и отговорите се кръстосват, прекъсвани от въздишки, сълзи, възклицания. Старицата им напомня, че не трябва да вдигат много шум и ги оставя сами.
— Как! Вие ли сте! — казва й Кандид. — Вие сте жива! И ви срещам отново, и то в Португалия! Значи, не са ви изнасилили? Не са ви разпрали корема, както ме уверяваше философът Панглос.
— О, да — отвърна красивата Кюнегонд, — но човек не винаги умира от такива злополуки.
— Но вярно ли е, че баща ви и майка ви са били убити?
— Това е напълно вярно — рече Кюнегонд, като се разплака.
— А брат ви?
— Брат ми също беше убит.
— А защо сте в Португалия? И как научихте, че съм тук? И какви странни обстоятелства ви накараха да ме доведете в тази къща.
— Ще ви разкажа всичко — отвърна дамата, — но най-напред трябва да ми разправите всичко, което ви се е случило, откакто ми дадохте онази невинна целувка и получихте ритници по задника заради нея.
Кандид й се подчини с дълбоко уважение. И макар че беше смутен, макар че гласът му беше слаб и разтреперан, макар че гръбнакът му още го наболяваше, той разказа най-простодушно всичко, което бе преживял от часа на тяхната раздяла. Кюнегонд вдигаше очи към небето, проливаше сълзи за смъртта на добрия анабаптист и на Панглос и най-после заговори на Кандид с тези думи, от които той през всичкото време не изпусна нито една, като не откъсваше очи от нея.
ГЛАВА VIII
ИСТОРИЯТА НА КЮНЕГОНД
Бях в леглото си и спях дълбоко, когато небето реши да изпрати българите в нашия прекрасен замък Тундер-тен-тронк. Те заклаха баща ми и брат ми и насякоха майка ми на късове. Един огромен българин, шест стъпки висок, като видя, че при тази гледка съм изгубила съзнание, започна да ме изнасилва. Това ме свести, дойдох на себе си, развиках се, почнах да го блъскам, да хапя и да дращя. Исках да издера очите на този грамаден българин, защото не знаех, че това, което се вършеше в замъка на баща ми, било нещо обичайно. Грубиянът ме мушна с нож в левия хълбок — още имам белег от тази рана.
— Надявам се да го видя — рече Кандид простодушие.
— Ще го видите — рече Кюнегонд, — но нека продължа.