Иванов му назова един от кандидатите.
— Не, не! Аз него зная… Три години съм купувал от баща му вино.
Иванов наименува друго.
— Цъ! Не.
— А кой е?
— А бе едно изги име.
— Izgue, ca va dire: un nom bizzarre — каза Иванов на другаря си, като се замисли; после попита:
— Да не бъде Хрисантов?
— Хъ, хъ, Християнов! За него казваха.
— Хрисантов — поправи го Иванов; — е какво, одобриха ли го?
— За него ще пущат книжка.
Хрисантов беше цял почервенял. Другарят му климна самодоволно, като че искаше да му каже: „Работата е опечена“, и после, като се обърна към Кости, прибави:
— Него, Хрисантова, да изберете, и аз него одобрявам… чуваш ли, Коста?
После, като взема решителен вид, посочи другаря си и каза:
— Ето господина Хрисантова! Кръчмарят, който в това време носеше кафето, смути се от това откритие и катурна на земята чашите.
— Господин Хрисантов! Благодарим, благодарим — каза Кости, като събираше с разсмяно лице разлеяните чаши отземята.
— Направи друго кафе. Па, чуваш ли, и ти да разправиш на всичките, че трябва да изберат господин Хрисантова.
— Че аз досега има да съм казал на сто души селяни за господина.
Кръчмарят излъга, защото краищата на ушите му завчас пламнаха. Хрисантов забележи това.
Иванов хвърли една рубла на одъра.
— Кости, прибери това… каквото остая — с него почерпи селяните… разбираш?
— Зная, зная си работата, чорбаджи — каза кръчмарят и смигна лукаво.
— Па ако се случи… то е моя работа, разбираш? Късо…
— Бъди спокойствен, от мене го имай господина. Нашият поп му е чел името някъде… Добър човек, по името се познава.
Когато колата пак потеглиха, Иванов каза приветливо на другаря сн:
— Работата, видиш, добре се почва… Тоя Кости ще свърши работата. Той ми е предан.
Хрисантов не отговори. Той само поклати печално главата си, като си науми как пламнаха одеве ушите на кръчмаря.
Каляската продължи към Дермендере, което се приближаваше. Хрисантов почувствува, че сърцето му хваща силно да тупа. Едно смесено чувство от страх, ожидание, неизвестност го направи на минута да съжали, дето се е решил да си дава кандидатурата. Той си пак въобрази суровите лица на кметове, в които трябваше да чете благосклонни намерения и на които трябваше приветливо да се усмихва; въобрази си всичкото самопожертвуване, което трябваше да направи на своето самолюбие, дори на своето човешко достойнство; представи си фигурата на свирепия американец, която рано или късно трябваше да среща.
Внезапно той попита:
— Познаваш ли попа от С.?
— Поп Андона ли? Познавам… защо?
— Представи си, сънувах го оная нощ — каза усмихнато Хрисантов. — Каква птица е тоя поп?
— Играй на въже, дяволът… и води сганта… Да видим — каза Иванов.
Хрисантов се намръщи.
Иванов бързо бутна возача: той съгледа из пътеката, що прекосяваше нивите, че се зададе един човек с шаячени сиви панталони, с шапка с червено дъно и препасан с един широк червен пояс.
— Чакай, това е Иван Катрата. То много добре стана — каза Иванов и спря файтона. — Катра, добра среща!
Бай Иван направи военен поклон и се усмихна.
— Къде, по агитация ли? — каза той.
— Май по такива работи — избъбра Иванов и като хвана за ръката Катрата и се наведе над ухото му, пошепна, за да не слуша возача:
— Иване, аз исках да те търся…
— Зная, зная — каза Иван, като хвърли знаменателен поглед първо на Иванова, после на Хрисантова, който го гледаше наблюдателно.
— Ще обиколиш и трите села, разбираш? — шушнеше Иванов ниско. После се обърна към другаря си и му избъбра нещо по френски. Хрисантов сърдечно се ръкува с Катрата.
— Зная, зная — каза Катрата, като хвърли един знаменателен поглед.
Иванов помисли и продължи пак на ухото му:
— Господин Хрисантов, разбираш, ще ти благодари, както трябва. Ти само работи мъжки.
— Зная, зная — отговори Иван, като хвърли знаменателен поглед тоя път само към Хрисантова.
Хрисантов бръкна в пазвата си и каза на Ивана свенливо:
— На, за разноски…
— О, не трябва, не трябва — каза Иван, като пусна в джеба си веществото; — аз за ваша милост какво има, че ще се потрудя… О, не трябва, не трябва…
Тая скромност плени Хрисантова. Когато колата се поотдалечиха, Иванов се обърна, погледна назад към Катрата, който полекичка идеше подир тях, и каза на Хрисантова:
— Прекрасен човек е тоя Катра. Той е агитатор по професия… роден е за такъв… По моя избор лани той беше божествен… Голямо щастие, че се срещнахме. Жално, че забравихме да го качим при файтонджията, доде идем до селото.
— Прекрасен човек, наистина жално — каза Хрисантов, като и той се извърна назад.