— Господин Хрисантов! — извика Иванов.
Хрисантов се възползува от това благовремие и се откъсна от учтивия избирател.
— О, господине, о, господине! — завика избирателят и се спусна да се ръкува с Иванова.
Но Иванов отбягна чевръсто и се освободи от Хрисантовия познайник.
И като отидоха малко по-нататък, той пошушна Хрисантову:
— Какво правеше с негова милост?
— Ръкувахме се. Канеше ме да му идем на гости. Дявол го взел. Как ме стискаше и ме гледаше!
Иванов се усмихна горчиво и каза:
— Отпреди е бил добър човек. Но сега е луд. Полудял е преди две недели.
Хрисантов ускори крачките, понеже чувствуваше, че лудият иде подир тях.
В това време зададе се един човек в шаячеви панталони, с малко лице и черноок, твърде висок, твърде тънък, твърде сух, твърде мършав. Приближи със страхопочитание към Иванова, поклони му се с усмихнато-учудено лице и му подаде ръката си.
Иванов го поздрави с покровителен тон и представи Хрисантову селския псалт и същевременно помощник на учителя, когото наименова с висок глас, а с нисък глас пошушна:
— Тоя ми е най-верен човек тука.
Псалтът свали шапката си, поклони се още по-ниско й като се усмихваше щастливо, каза на Хрисантова:
— О, ваше благородие, познавам ви, познавам ви, толкова пъти съм слушал за ваше благородие, който се труди за доброто на нашия български народ и на цяла България!
Хрисантов погледна с изумление на него. Той помисли да не е налетял сега на някого, който се готви да подлудее.
А музикословесният се усмихваше твърде приятно и продължаваше да се кланя твърде учтиво.
— Как сте, господин псалте? Добре ли се поминувате тука? — попита Хрисантов.
Музикословесният се усмихна още по-учтиво.
— Слава богу… Познавам ви, ваше благородие, и във вестниците съм чел, и в „Марица“ — приимаме я редовно — за ваше благородие, и се трудите за отечество България с попечение и наставление, както е достойно — бъбреше музикословесният, като искаше да изрази удивлението си към Хрисантова, комуто името бе срещал във вестник „Марица“.
Хрисантов, който беше виден писател и името му попадаше често в печата, видя сега, че има горещ обожател в псалта. В друго време би се посмял на подобна адмирация, но сега той я прие със сериозно благодушие и самодоволство.
— Как ви отива училището? — попита той.
— Радвам се, радвам се, ваше благородие, дето имам чест да видя ваше благородие… Заповядайте да идем в училището, да поприказваме с ваше благородие върху народните работи, както е достойно според качеството ви, което имате като депутат на нашата деревня.
Хрисантов го погледна смаяно.
— Какъв депутат?
Музикословесният го погледна знаменателно, смигна му два пъти и каза:
— Зная аз, зная аз… ваше благородие. Всичко свършено… Аз, извинете покорно, ваше благородие, но за ваша милост… да, да, всичко е свършено и вази ще изберат.
В това време приближи Иванов, който се бе заприказвал с едного.
Псалтът се обърна към него.
— Ваше благородие, работата е свършена за негово благородие, нали?
— Зависи от това, как работите.
— Да, да. Аз приказвах с попа, който е человек весма любородний и е ваш едноотечественик, и желае много да ви види, ваше благородие, и той понякога чете „Марица“. Да идем, ако искате — каза псалтът на Хрисантов.
— Да идем в училището — каза Иванов, — а там ще викаме и попа, и кмета — той трябва сега да е у тях си — и другите по-първи.
Лудият избирател пак се яви и хвана Хрисантова жарко за ръката и втренчи поглед в него. Хрисантов я измъкна с онова потръпване, което усеща человек, когато настъпи жаба.
Но учтивият псалт пожела да ги запознае:
— Той е Стоян Марчов, наш брат почтен, от нашата деревня, ваше благородие, но сега невинен… Радва ви се много…
— Хайде, хайде, да вървим на училището — каза Иванов троснато и повлече Хрисантова нататък, за да избягнат по-голяма интимност с невинния.
— Сбогом, сбогом, сбогом! Хей, сбогом, братя — изпращаше ги гръмко учтивият луд.
Музикословесният, като видя, че тръгват към училището, затече се напред, после се спря, върна се към Хрисантова и му пошушна:
— На мене бъдете с уверение, всичкото аз ще свърша. Билетите мене оставете да ги напиша. Кметът е добър човек, а попът е ваш едноотечественик… молим покорно.
И пак тръгна напред.
В тоя миг срещу тях се зададе един поп. Той беше човек около четирийсет години, черноок, сух, с жълто лице и с жълти очи, като че има жълтеница. В лявото му ухо беше натъпкана голяма бучка памук, който доста стърчеше и навън, като че любопитствуваше да види какво има на улицата.