Музикословесният се спусна, хвана попа за ръка и го доведе насреща на Иванова и Хрисантова.
— Дядо попе, имам чест, негово високоблагородие български наставник и пожертвовател за своего рода, г-н Хрисантов, ваш едноотечественик.
Това значеше: имам чест да ви запозная с г-на Хрисантова.
Попът клюмна няколко пъти усърдно с главата и подаде ръката си.
— Как сте, дядо попе, здрави ли сте? — попита Хрисантов, като погледна бегом огромното бяло нещо, що украсяваше лявото ухо на знаменития поп.
Попът се усмихна.
— Благодаря, благодаря, господство ви. И той опули жълти очи, които пазеха изражение на някаква уплашеност.
— Господин псалтът ми ’каза, че сме съграждани, истина ли?
Псалтът се намеси:
— Да, ваше благородие, от две години без три месеца е тука и ви люби, ваше благородие.
Хрисантов чакаше друг отговор, затова гледаше въпросително на попа.
Но попът само клюмна с глава.
— От коя фамилия сте от наше село? — попита Хрисантов интересния поп. Той клюмна и рече:
— Да, да, тука, тука.
И натъкна памука в ухото си.
— Боли го ухото, ваше благородие… затова носи памук — обясни псалтът, па каза с нисък глас: — Много почтен поп.
— Mon cher, mais qu’ast ce que vous parlez avec ce bon homme le pretre — каза Иванов, като се смееше.
— Mais je n’en sais rien — каза Хрисантов, като подигна раменете си; — il me semble tres bete.
— Недочува — пошущна му Иванов.
— Що?
— Глух е — прибави той по-ячката, — трябва да му говориш яката.
Хрисантов се намръщи.
— Одеве оня, лудият… Сега пък с глух?… А тоя твой псалт — комплиментаджия? — каза той с горчива усмивка, па прибави шепнешком: — Та тука само с идиоти имаме работа!
— Това е интелигенцията на Дермендере — пришушна му значително Иванов.
IV
Когато двамата другари заедно с попа и псалта влязоха в училищната стая, те намериха там още няколко души селяни, които, като видяха господари, дошли от Пловдив, насвалиха шапките и си подаваха ръцете.
Псалтът ги представи.
Единият беше кметът, рус момък с доволно умно лице, другият — учителят, господин с дълга нестригана коса; останалите бяха неофициални личности, но първи хора. Стаята беше съвсем гола, с разбити стъкла на прозорците и с единствено украшение — образът на Алека Богориди. В нея владееше атмосфера от миризма от чесън.
Захванаха се без забикалки разговори по изборите. Ианов, който не беше пряко заинтересувано лице, подир няколко патриотически фрази препоръчи авторитетно да изберат за депутат г-на Хрисантова, избор, с който да се гордеят, и прочее.
Всичките показаха единодушно съчувствие и се усмихнаха Хрисантову знаменателно, приятелски и одобрително.
— Знам, знам — каза учителят, — господин Хрисантов кой го не познава.
— Наш си е, наш си е господин Хрисантов — избъбра един селянин и се осекна гръмко.
И кметът даде съчувствен отговор.
— Негово благородие, който е човек познат на цяла България като наставник и доброжелател български, него ще си изберем, защото негово благородие, да… — каза музикословеснейшият, като се засмя и с двете си бузи.
Попът погледна с жълтите си очи Хрисантова и си поклати главата грациозно. Това означаваше, че и той е съгласен с всички.
Всички тия признаци на съчувствие ободриха Хрисантова. Той разбра, че за него се е работяло, и деятелно, от по-напред. И като се обърна към тях, каза:
— Господа, аз ви благодаря за съчувствието и доверето, с което ме срещате. Нямам нужда да ви обещавам златни планини; ще работя, колкото ми силите позволяват, за интересите на страната и частно за вашите. Моето поведение ще докаже бил ли съм достоен за вашето доверие.
Хрисантов беше забравил урока на Иванова. Това направи Иванова неприятно да се намуси и да го бутне с лакътя, за да прекъсне един дискурс, който проваляше още отсега избора му. Иванов тоя час пое думата.
— Какво стана съдбата ви за мерата със с. Марково? Тия дяволски марковци мислят, че това им е бащин мюлк… Ние, кога идем в Пловдив, разбирате?… То е наша работа… Което си е ваше, то си е ваше. — И той смигна на кмета.
Кметовото лице се озари от радост.
Попът клюмна три пъти, защото не чу нищо.
— Благодариме ви много… Но това ще ви помолим по-скоричко да кажете на съдилището, защото ни викат до друга неделя; ама ний ще ви молим да настоите за нази, да кажете на председателя, че правото е наше.
— Казах ви, то е наша работа.
— Да настоите пред съдилището — пое кметът пак, — защото я виж, тая мера, на нея пасат нашите добитъци, другото е все камък, и нямаме си място.
И другите селяни изказаха същото желание.